Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Не го направих нарочно — каза тя, връщайки се бързо на земята. — Просто те говореха такива глупости. Не можех да седя там и да ги слушам. Не бях в състояние и аз от своя страна да им отговоря с глупости. Не можах да се възпра да мисля, Трой, съжалявам. Нека се върна. Ще опитам отново.

— Зарежи опитването — каза той настойчиво. — Можеш ли да обещаеш, наистина да обещаеш, да го направиш? Каквото и да говорят, просто да си седиш, да се усмихваш и да си мълчиш?

Тя се замисли за момент.

— Много е трудно. Все едно да поискаш от мен да не виждам. Не мога да не виждам, нали?

Той кимна.

— Така си и мислех. Ще спориш, нали?

— Ако не ми казват нищо, ще си мълча — предложи тя. — Но ако ме попитат за мнение, е наистина трудно да не мисля. А после започвам да мисля, че не трябва да мисля, и, разбира се, това е…

— Млъквай! — изсъска Трой. — Правиш го в момента. Безнадеждно е. Ще трябва да го отменим, да кажем, че внезапно ти е станало зле или нещо подобно.

— Не — Изобел го дръпна за ръкава. — Не можем да направим това. То само ще влоши положението. Ще се върна. Ще се постарая.

Трой поклати глава.

— Дали аз бих минал за нея?

За момент Изобел млъкна зашеметено.

— В роклята ти? С перуката и грима?

— Дали ще може?

— Да — каза тя. — Видя сервитьорите в ресторанта в Нюкасъл снощи. Да. Ще минеш за нея.

— Изглеждам ли достатъчно като теб в нейната роля?

Тя кимна.

— Видяхме се в огледалото и казахме, че сме близначки.

— Добре тогава — каза Трой решително. — Ето какво ще направим. Връщаме се в хотела и ти се качваш да си легнеш. Не отваряй вратата и не вдигай телефона. Ясно?

Тя кимна, с широко отворени сиви очи.

— Ще се облека като Зелда — каза той. — Ще се облека като нея и ще отида да се представя като нея. Това е единственото, което можем да направим. Трябва да поддържаме образа, който сме създали, не можем да допуснем някой да започне да се интересува коя е тя и защо е толкова умна. Не можем да позволим някой да пусне и материал за някакъв неин нервен срив по време на турнето, след като е водила спор в късно вечерно дискусионно предаване, и да покажат запис от предаването. Не можем да позволим някой да прозре отвъд дрехите и косата и да види теб.

Изобел ахна.

— Можеш ли да го направиш?

— Десет пъти по-добре от теб — каза той безмилостно. — Аз нямам мозък, който напира да излезе. Нямам мисли, които държа да изрека.

Тя стисна ръцете му.

— Благодаря ти — каза пламенно. — Наистина не мога да се справя. Съжалявам. Някак не мога да се спра. Изобщо не биваше да въвличам и двама ни в това.

— Все още не сме се измъкнали — каза той мрачно.

Колата спря до предните стъпала на хотела.

— Чакайте — нареди Трой на шофьора. — Чакайте точно тук. Не им позволявайте да ви накарат да се преместите. Госпожица Виър ще се забави само десет минути и ще се върне в студиото сама. Не искам да й се налага да върви пеша до колата.

— Разбира се, сър — каза шофьорът. — Няма да мърдам оттук. Трой сграбчи Зелда и я преведе като вихър през фоайето и нагоре до спалнята. Затръшна вратата след себе си.

— Помогни ми — каза той, като разкопчаваше панталоните си и изхлузваше обувките си. — Имам десет минути да се превърна в нея.

Заеха се с преобразяването светкавично като двама професионални актьори, опитни в постигането на бърза промяна. Трой трескаво нанесе с гъбата фон дьо тен по лицето си и напъха глава в перуката, докато Изобел извади и подреди дрехите на Зелда на леглото. Влезе в банята навреме, за да гримира очите му, притисна без припряност изкуствените мигли към клепачите му, нанесе тънката очна линия, среса веждите му и ги оформи, да станат извити като нейните. Очерта устните с молив, а после нанесе червилото. Той се погледна в яркоосветеното огледало. Беше се преобразил в друго същество. Носеше най-скромно скроения си, дискретен костюм „Армани“, но над него бяха онова ведро, бляскаво лице и бухналата руса грива. Изглеждаше като жена, която се преоблича като мъж, имаше палавото момчешко излъчване на жена, облечена в мъжки костюм. Същевременно обаче изглеждаше като мъж с порцеланова кожа на жена. Изглеждаше по-перверзно, отколкото бе изглеждал някога в дрехите на Зелда. Взираше се с почуда в тази своя нова версия.

— Нямаме време — прекъсна го Изобел, проследявайки запленения му поглед към отражението в огледалото. — Ще направим това отново утре вечер. Но сега трябва да вървиш.

— Разбира се! — Трой си спомни спешността на момента и отиде бързо в спалнята.