Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Ще се забавя само минута — каза тя. — Обаждам му се всяка вечер, а докато излезем от телевизията, ще стане прекалено късно.

— Добре. Ще чакам долу с колата — каза Трой. — Донеси ключа от стаята.

Тя му хвърли бърза усмивка. Харесваше й да й напомня разни неща, все едно че се преструваха на семейство. Никой от тях не беше споменал предишната нощ, това беше тайна, твърде дълбока, за да говорят за нея. Изобел беше прекарала целия си живот в премисляне на нещата, изкарваше ги на повърхността на съзнанието, обличаше ги в думи. Сега, парадоксално, искаше да има преживяване, за което не съществуваха думи. Не можеше да опише онова, което се случваше между нея и Трой. Не разполагаше с име, с определение за тази връзка. Бяха само те тримата: Изобел и Трой… и Зелда.

Филип отговори на третото позвъняване, което означаваше, че седи до телефона, пред огъня в дневната.

— Аз съм — каза тя.

— А! Закъсня тази вечер. Как си?

— Добре съм. Ти как си?

— Идеално — каза той сприхаво. — Защо да не съм?

От това Изобел разбра веднага, че той има болки.

— Същата стара болка ли?

Онова, от което и двамата се ужасяваха, беше промяна или влошаване.

— Нищо по-лошо от обичайното — каза той неохотно.

— Мога да се прибера — предложи тя напосоки.

— Няма нужда, освен ако не искаш — каза той рязко. — Как върви преподаването?

— Чудесно, много удовлетворяващо — каза тя. — Невероятно много ми харесва.

— Излиза ли из града тази вечер?

— Бях на театър — каза тя. — С Карла.

— Надявам се да си е платила мястото — каза той сърдито. — Миналия път, когато излезе на вечеря с нея, тя си забрави портмонето.

Изобел се засмя.

— Разбира се, че си плати.

— Е, не ми харесва да виждам как те мамят — каза той упорито. — Когато си успял, хората приемат, че си червив с пари, и всички искат своя дял. Трябва да внимаваш да не злоупотребяват.

— Бях приятелка с Карла, когато всички се издържахме от студентски стипендии — каза тя меко. — Деляхме си единствената консерва.

— Това е било много, много отдавна.

Тя въздъхна.

— Да, знам.

— Мъри беше тук днес — каза той по-бодро. — Смяташе да обядва в колата си. Поканих го да влезе и да обядва с мен.

— Колко приятно за теб. А как вървят плановете за басейна?

— Най-сетне ги приключихме — каза той.

Изобел долови как вълнението го съживява.

— Мъри ги занесе в проектантската служба днес следобед, когато си тръгна оттук. Сега трябва да чакаме разрешение. Но докато чакаме, можем да се заемем с дизайна на детайлите. Стиловите детайли, а не най-общата концепция.

— Стилови детайли ли?

— Плочките за бордюра, мазилката за вътрешността на басейна, разположението на трамплина, формата на джакузито, облицовката на джакузито, вътрешното обзавеждане на сауната. Такива неща.

— О — каза тя. — Звучи много… бляскаво. — Имаше предвид „скъпо“, но се боеше да не попари ентусиазма му.

— Бляскаво е — потвърди той щастливо. — Казах на Мъри да започне с идеята, че искаме абсолютно най-доброто. Нищо, освен най-доброто. Много по-лесно е да видиш възможно най-доброто, което може да се купи с пари, и да го използваш като отправна точка за работа, отколкото да започнеш да търсиш някакъв икономичен вариант, а после да откриеш, че излиза нещо направо непоносимо.

— Но нали това трябва да е просто един малък плувен басейн, който да доставя удоволствие на нас с теб — напомни му тя. — Не сме в Холивуд.

Той се засмя: смях, тънък и немощен заради болката; но тя се радваше, че той изобщо се смее.

— Не толкова малък — каза той весело. — Почакай само, докато го видиш.

Тя преглътна.

— А Мъри сигурно вече разполага с подробна проектосметна документация, щом е толкова напреднал, че да подава молба за разрешение за планиране.

— Подготвил е всичко — каза Филип бодро. — Можеш да седнеш с мен и ще прегледаме заедно цифрите, когато се прибереш у дома. Мисля, че ще си доволна.

— За каква сума говорим?

— Ще ти кажа, когато се прибереш — обеща той. — Наистина си заслужава. Ще бъдеш впечатлена.

— Сигурна съм, че ще бъда — каза тя със слаб глас. — Виж, скъпи, сега трябва да вървя. Да ти се обадя ли утре, горе-долу по същото време?

— Добре — каза той. — Ще бъда тук. Не скитосвам из Лондон, преструвайки се, че работя.

Изобел се опита да се засмее.

— Работя много усърдно. Ще ти се обадя утре.

За късното вечерно дискусионно предаване нямаше гримьорка или стилистка. Нямаше и гримьорна. Четиримата участници се събраха в смущаваща близост в стаята за подготовка на участниците и едно младо момиче им предложи да избират между вино, вода, чай или кафе, докато продуцентът подаваше глава през вратата от време на време и питаше: „Наред ли е всичко? Вече не остава много време“.