Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— О, да — каза той. — Как си?

— Добре съм. Как се чувстваш?

— Съвсем добре — каза той веднага. Изобел се вслуша, опитвайки се да прецени дали долавя нотка на болка в гласа му. Звучеше добре.

— Струва ми се, че си сънен — каза тя с надежда.

— Е, прекарах дълъг ден на открито — каза той. Тя долови задоволството в гласа му и това я накара да се усмихне. — Мъри се отби и ме заведе на малка обиколка. Искаше да видя другите басейни, които е направил. Срещнах се с няколко доста симпатични хора с басейни в градината, и това ми даде възможност да видя плочките, които имах предвид за нас. Отказах се от синьото, струва ми се, че е малко клиширано — синият басейн. Мисля си по-скоро за нещо като преливащо се зелено.

— Преливащо се зелено?

— Като мрамор, с нещо като златиста жилка.

— Страхотно — каза Изобел.

— Мъри беше много мил. Заведе ме на обяд в „Синият глиган“ — продължи Филип. — Следобед огледахме два басейна. Видяхме само един закрит, знаеш ли. Бих се изненадал, ако има повече от половин дузина в цялото графство. И нито един в размера, който предвиждаме.

— О, наистина ли? Толкова ли ще е огромен нашият?

— Именно, там е голямата грешка. Хората ги строят прекалено малки, а после, разбира се, не можеш да ги разшириш. Това е напълно излишна икономия.

— Трябва ни място само за двама — отбеляза тя.

Той се засмя и каза:

— Важното не е пространството за плуване. А естетическият ефект. Мъри ми го обясни подробно. Последното, което ти трябва, е да имаш чувството, че ще направиш половин дузина движения и ще се блъснеш в далечния край. Това те възпира да плуваш усилено. Всъщност ти пречи да извлечеш възможно най-голяма полза от басейна. Намалява удоволствието ти от цялото нещо, така че прави преживяването по-малко стойностно в дългосрочен план.

— Разбирам.

— Както и да е, в момента обмислям възможността да построим малък покрит пасаж, свързващ басейна с къщата. Нали не ни трябва да излизаме от гимнастическия салон или басейна затоплени и прегрели, и да трамбоваме обратно до къщата в дъжда.

Изобел не каза нищо.

— Така че Мъри ще ми каже каква е цената на един такъв пасаж, и можем да вземем допълнително разрешение за планиране. Бих искал да е нещо, което да изглежда достатъчно солидно, в стила на къщата.

— Разбирам — каза тя.

— Нямам търпение да се прибереш у дома и да видиш плановете — каза той. — Обедния влак в събота, нали?

— Да. Но ще ти се обадя утре, както обикновено.

— Хубаво — каза щастливо той. — Дотогава може да имам груби скици на пасажа.

— Ще бъде чудесно — каза тя. — Лека нощ, скъпи.

Изобел остави слушалката. Трой видя лицето й, мрачно и уморено, когато тя се обърна към вратата. После тя го зърна в роклята му на Зелда, прекрасната му коса и красивото му лице, със светлото кожено палто, спускащо се от раменете до петите му. Лицето й мигом се промени; тя се превърна в омаяната любовница, каквато беше предишната нощ.

— Готова ли си? — попита той, имайки предвид дали наистина е готова. — Можеш ли да оставиш тази отговорност и тревогите зад гърба си, да дойдеш с мен и да бъдеш щастлива?

А тя се усмихна сияйно и пъхна ръка в сгъвката на облечения му в коприна и кожа лакът и каза:

— О, да.

Сервитьорите в ресторанта кръжаха около Зелда, както правеха винаги. В ничий ум не съществуваше съмнение, никой поглед не се спираше на нея с излишна бдителност. Измамата бе съвършена и, с течение на вечерта, Трой в образа на Зелда ставаше все по-уверен и по-уверен, по-сигурен в тази нова самоличност. Зелда си поръча лазаня и зелена салата. Изобел взе обичайните си спагети болонезе и наблюдаваше как Зелда бе в състояние да наблюдава помещението и въпреки това да отдава на разговора им пълното си внимание. Пиха бяло вино и газирана минерална вода. Зелда помоли за издължена чаша и пи своите смесени. Изобел я изгледа скептично над ръба на чашата, а Зелда я удостои със сексапилно, усмихнато намигване.

Смяха се много, както се смеят жени, които се наслаждават на общуването си. Изкушаваха се взаимно да хапнат пудинг, а после да пият бренди с кафето си. В края на вечерта платиха сметката и оставиха щедър бакшиш. Лично управителят задържа палтото на Зелда, за да го нахлузи на раменете й, а после, като второстепенен акт на почит, загърна Изобел в големия й индийски шал. Тръгнаха си от ресторанта заедно, хванати под ръка, в колата се държаха за ръце. Докато минаваха през фоайето на хотела, мъжете проследяваха с поглед гъвкавата походка на Зелда. Тя безспорно беше прекрасна жена, след която мъжете се обръщаха. Вървеше с високо вдигната глава, с пълна увереност в красотата на движенията си, полюшваше тесните си бедра, обръщаше бавно глава ту на една, ту на друга страна и за разлика от повечето жени се оглеждаше така, сякаш мястото й принадлежеше. Отвръщаше на погледите на мъжете дръзко, както прави само една красива жена. Тя не беше скромна жена, не беше дама. Тя беше горда красавица, и създаваше у мъжете впечатлението, че биха могли да я имат — ако съберат смелост да помолят.