Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Но това е подписът на автора! — възкликна Изобел. Някой хвърли поглед към двамата, застанали до масата с изложените нови заглавия в средата на книжарницата. — Как биха нарекли подписан екземпляр от пиеса на Шекспир? Повреден?

— Вероятно — каза Трой весело. — Във всеки случай, защо да те е грижа? Ти ги подписваш, те трябва да ги продадат. А всеки път, когато подпишеш, печелиш по една лира и шейсет и девет пенса.

— И все пак са нужни ужасно много от тях, за да станат триста и петдесет хиляди — отбеляза Изобел.

— Затова се залавяй да подписваш — каза той безжалостно.

След книжарите пиха чай с журналистка от женска рубрика, която искаше да изготви задълбочен профил на Зелда. Тя зададе точно същите въпроси, каквито бяха задавали всички други, и Изобел установи, че дава съвсем същите отговори. За един момент се улови, че не можеше да си спомни дали беше разказала един малък анекдот на тази журналистка, или на друга в някой предишен ден. Когато забеляза безизразния поглед на журналистката, си помисли, че вероятно няма значение, и все пак разказа историята.

Жените си тръгнаха в шест, когато пристигна фотографът й. Зелда стоеше, вървеше, обръщаше се и се усмихваше по негово нареждане. Държеше корицата на книгата си, както я инструктира той, обърната към обектива, сякаш за да демонстрира пред един възхищаващ се свят необикновения факт, че една толкова красива руса жена като нея наистина беше написала този роман. После задържа книгата отворена пред себе си, сякаш четеше напълно омаяна собствените си думи. Това бяха позите, които провинциалните фотографи неизменно избираха като единствено подходящи за един автор на турне. Зелда се беше научила да се подчинява, и да се усмихва, докато го прави.

— Фантастично — каза фотографът доволно. — Просто фантастично.

Когато той си тръгна, Зелда се отпусна в стола си и даде знак на един сервитьор.

— Чаша шампанско, ако обичате — кимна на Трой. — Една за теб?

— Да — каза той. — А после една тиха вечеря, мисля аз: ти какво ще кажеш?

Тя изчака, докато сервитьорът донесе чашата й и сложи една пред Трой. Вдигна чашата към него в безмълвен тост. Трой върна жеста, но я наблюдаваше внимателно. Вече започваше да я опознава, този унесен, усмихнат поглед беше като предупреждение.

— Мислех си, че може да направим нещо малко по-различно — каза Зелда. — След като разполагаме тук с кола, и така нататък.

— Например?

— Помислих си, че Зелда и приятелката й Изобел може да излязат на вечеря заедно — каза тя. — Бихме могли да вземем колата и да намерим някое приятно място. Ако не е проблем, можем да се приберем пеша, ако не е прекалено далече.

Той замълча за момент.

— Искаш да излезеш на вечеря като Изобел Латимър?

Тя кимна и прошепна:

— А ти — като Зелда. Защо не, Трой? След снощи. Не искаш ли да стигнем и малко по-далече?

За миг той затвори очи при тази мисъл. Знаеше, че много, много иска да го направи.

— Няма как да ни се размине безнаказано — каза той. — Не и в присъствието на други хора. Не и посред бял ден.

— Не е посред бял ден — изтъкна тя. — Вечер е. И никой в този град не ни познава. И ще ни се размине. Прекрасен си в нейния образ. Знаеш, че е така.

Той все още се колебаеше, искаше да бъде убеждаван.

Гласът й беше коприненомек и прелъстителен.

— Е, защо не се качим горе да я подготвим? — попита тя. — Да видим какво е усещането. Да видим как изглежда. Ако си доволен от вида си, можем да излезем на вечеря. Ако не си, можем да поръчаме вечеря в стаята и да си останем в хотела. Каквото предпочиташ.

Той се изправи на крака и вдигна чашата й.

— Изобел, ти си много, много изненадваща жена — каза развълнувано. — От цялото си сърце искам да те бях срещнал, когато бях на двайсет.

За негова изненада тя се изчерви много силно и очите й внезапно се наляха със сълзи.

— О, и на мен ми се иска — изрече тя с прочувствен тон. — Толкова много.

Между тях се спусна внезапно, стъписано мълчание, после Изобел умишлено развали магията, усмихна му се леко, и се изправи на крака. Трой прекоси фоайето и повика асансьора. Когато дойде при него, тя беше спокойна и овладяна, нямаше и следа от онзи кратък, издайнически момент. Вратите на асансьора се затвориха зад тях, обгръщайки ги в пашкул от усамотение.

Трой си помисли да я попита защо очите й се бяха напълнили със сълзи, но се сдържа. Не му трябваха дълбоките чувства на Изобел Латимър. Искаше ненаситния хедонизъм на Зелда Виър.