Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Защо не дойдеш да седнеш тук? — попита тя с копринен глас.

Трой прекоси стаята, отиде до софата и седна до нея. Зелда отпи малко шампанско, а после се обърна към него.

— Донесе ли си роклята на Зелда? — попита тя.

— Да — каза тихо Трой.

— Защо не отидеш да я облечеш?

Главата на Трой беше замаяна от алкохола.

— Не знам — той се поколеба.

Тя му се усмихна мило и каза:

— Можем да изчакаме. Можем да чакаме цяла вечност. А можем и да се откажем от цялата история и изобщо да не си правим труда. Няма значение. Става дума за цената само на какво? — една рокля и чифт обувки. Можем просто да зарежем всичко това. Да го оставим неизказано. Недовършено.

Трой незабавно възропта:

— Не, наистина искам …

Тя се усмихна уверено.

— Знам, че искаш. Но те е страх да започнеш. Разбирам това. За мен беше по-лесно да започна да се променям, защото отначало си мислех, че се „маскирам“ само заради книгата, заради парите. Едва сега разбирам, че съм променяла себе си. Трябваше да се променя. Имах нужда от промяна. Исках да бъда някоя друга — поправи се тя. — И себе си, и друга жена. Трябваше да имам друг живот. Вече не можех да бъда само Изобел Латимър — тя замълча за миг. — Съмнявам се, че разбираш това.

— Защо да не го разбирам?

— Не ми се вярва да разбираш, че човек може да погледне живота си и да се изпълни с такова ужасно отчаяние — каза тя тихо. — Можеш да погледнеш живота си и да си кажеш: „Боже мой, Боже мой, аз съм на петдесет и две, повече от половината ми живот мина, а имам само това, направих само това, а имах такива надежди“.

— Написала си някои прекрасни книги — намекна Трой.

Тя се изсмя кратко и рязко.

— Знам. Но не е достатъчно, Трой. Исках да живея, не само да пиша за живеенето.

— Не виждам как Зелда би могла да бъде решение на този проблем — каза бавно Трой.

Тя се усмихна.

— Не. Странно, нали? Всеки страничен наблюдател би си казал, че Зелда е просто опит за необичайно, ексцентрично поведение или перверзия, или оправдание за афера. Но отвътре нещата стоят различно, нали? Ние пробудихме нещо като призрак, създадохме някаква трета личност, и когато съм нея, аз не съм Изобел Латимър с нейните разочарования и нейните смаляващи се хоризонти. Когато съм Зелда, аз съм друга жена, с друг живот пред мен. И предполагам, че когато ти си Зелда, нещо подобно се случва и с теб.

Трой се покашля.

— Нещо такова — каза той дрезгаво.

Тя го погледна замислено.

— Просто започни, Трой. Просто си позволи да започнеш.

Той се изправи, малко пиян, и леко залитна. Стаята му беше свързана с нейната, бяха заключили вратата между двете по-рано вечерта. Той отиде до стаята си и тя го чу да отваря вратата на гардероба и долови съвсем лекото, едва чуто шумолене на коприна.

— Може ли да дойда да помогна? — попита тя.

— Не — гласът му беше приглушен, сякаш подготвяше някаква загадка. — Искам да направя това сам.

— Искаш ли да използваш грима? А перуката е тук вътре.

— Да. Обаче не гледай. Не съм готов.

— Ще отида в спалнята си — предложи тя. — Всичко е в банята, просто си вземи каквото ти трябва.

Трой я чу как взема кофичката с лед и чашата си и отива в спалнята си, после мина предпазливо през свързващата врата и отиде в банята. Гримовете, пудрите и ружът й бяха подредени със старателната практичност на сериозен човек на изкуството. Нахлузи русата перука и едва тогава погледна отражението си в огледалото, а после отвори флакона с фон дьо тен и подуши сладкото, изтънчено ухание. Нанесе го с гъбичка по лицето си, но не и по клепачите. Сложи си само малко спирала на миглите и съвсем малко червило на устата, колкото за блясък. Вече приличаше по-малко на мъж, който се маскира като жена, и повече на това, което се чувстваше: някакво странно, почти лишено от пол същество, наполовина мъж, наполовина жена. Почувства се свободен от обичайните задръжки, почувства се обзет от пламенна жизненост.

Трой отвори вратата и влезе в спалнята. Зелда вече се беше изтегнала на леглото, тъмносинята й рокля — в тон с неговата, косата й — разчорлена и прекрасно руса като неговата, чорапите й — също толкова прозрачни, бельото й — също толкова скъпо. Двете прекрасни лица се погледнаха. Зелда не помръдна, освен за да се облегне на дебелите възглавници.

— Ела тук — каза тя с копринен глас.

Той тръгна непринудено, елегантно, по застлания с килим под между тях. Движеше се грациозно като всяка красива жена, съзнаваща, че очите на всички в стаята са приковани в нея. Отиде до леглото, а после повдигна предизвикателно полата малко по-високо, за да може да застане на едно коляно и да се доближи до нея.