Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

По някаква причина те обикаляха около външната страна на обора, гледаха нагоре към покрива и измерваха периметъра с крачки. Филип жестикулираше настойчиво, сякаш искаше да направи знак на стените да се отдръпнат назад. Измери с крачки терена и заби в земята колче за маркировка. Двамата с Мъри разгънаха плановете и ги загледаха внимателно. Мъри каза нещо, което Изобел не можа да чуе през стъклото, и двамата се засмяха.

Имаше нещо неимоверно трогателно в това да види Филип в компанията на друг мъж. Леността и сприхавостта му се бяха изпарили. Навярно Мъри никога дори не беше виждал Филип в обичайното му състояние. Човекът, когото Мъри винаги срещаше при посещенията си по повод басейна, беше този енергичен, ентусиазиран мъж със силно увлечение по дизайна и нескрито желание за вълнуващи преживявания. Докато Изобел гледаше, Филип обходи още веднъж с крачки периметъра на обора, а Мъри стоеше на един сух участък земя и го наблюдаваше. Когато Филип се приближи до Мъри, те отново разгънаха плановете и провериха нещо.

Филип тръгна напред към къщата. Тя ги чу как влизат през задната врата в кухнята: Филип подхвърли нещо за студа и предложи по чаша чай. Гласът му също се бе променил. С Изобел и госпожа М. той говореше тихо, гласът му звучеше някак женствено, почти по детски. С Мъри говореше високо, авторитетно. Когато се засмя, смехът му беше силен и плътен, смях с искрена нотка на веселие, на човек, доволен от живота. Изобел, бездействаща в кабинета, се усмихна от удоволствие, че чува съпруга си да се смее с някого.

Започна да пише, думите излизаха бавно изпод курсора. За Изобел началото на един роман беше почти толкова трудно, колкото и краят. Първият абзац беше от съществено значение. Изобел знаеше много добре, че някои автори на рецензии няма да прочетат нищо повече от него. Но първият абзац беше също и шанс да се зададе тонът на романа. Той подсказваше каква ще бъде книгата. Изобел написа едно изречение, а после безжалостно го изтри. Това беше процесът на писането. Ако нямаше късмет, можеше да продължи така с дни. Ако работата вървеше добре, можеше да запази едно от шест изречения. Чу хлопването на кухненската врата, а после — шума от потеглящата кола на Мъри. После вратата се отвори и затвори отново и от наблюдателницата на прозореца на кабинета си тя видя как Филип отново отива навън в обора. Беше забравил да си сложи якето: тя се канеше да потропа на прозореца и да му извика да се увие топло, но нещо в походката му, в стойката на раменете му, я спря.

Той вървеше към обора с лекота, куцането му беше почти заличено от бързането да стигне там. Разтвори двойната врати, но не влезе. Отстъпи назад с разперени ръце пред широко разтворената врата. Пристъпи напред, сякаш танцуваше, с вдигната глава, протегнати ръце. Изобел не можеше да види лицето му, но знаеше, че той се усмихва. Беше екзалтиран. В някаква странна, безмълвна, далечна пантомима тя го видя как влиза в обора, а после спира, застава съвсем неподвижно, отпуснал ръце отстрани до тялото, сякаш беше плувец на ръба на водата с простряла се пред него синя шир.

Бавно, ръцете му се вдигнаха над главата в класически красивата поза на гмуркането. Той сви колене, и двете — еднакво силни, а после направи лек скок във въздуха, лек скок на копнеж, който даде на Изобел да разбере, без никакво съмнение, че ако изобщо обича този мъж, трябва да му купи неговия плувен басейн.

Все още, без да откъсва очи от него, тя вдигна телефона и позвъни на Трой.

— Кога ще бъдат преведени парите?

— Нетърпелива си — отбеляза той. — Вече разви вкус към шампанското?

— Със сигурност не — каза тя. — Ще оставя това на Зелда. Не, става дума за нещо тук вкъщи. Имам нужда от малко пари сравнително скоро. Искам да се заема с басейна.

— Сега адвокатът преглежда договорите. Мога да го пришпоря. Смятам, че бихме могли да ти изпратим договорите до края на седмицата. Подпиши ги и ги върни, тогава би трябвало да платят в рамките на месеца.

— Колко е първата голяма сума? Плащането при подписване? — попита Изобел.

Трой се засмя.

— Знаеш колко, Изобел. Просто искаш да го чуеш отново.

Тя се усмихна.

— Кажи ми.

— Добре, сумата е сто и петдесет хиляди лири при подписването, а после сто хиляди лири при публикуването на книгата с твърда корица. Ти, или по-скоро Зелда, ще изкараш двеста и петдесет хиляди лири в следващите дванайсет месеца.

— Бих искала да ги получа преди Коледа — каза тя. — Ако могат да се справят.