Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Показа й разположението на тръбите.

— Не разбирам напълно проблема — каза тя.

— Ето! — той нетърпеливо посочи с дръжката на супената си лъжица тръбата, предизвикала възмущението му. — Според мен е очевидно, че тръбата за рециркулация е погрешно оразмерена.

— О! — каза Изобел. — По-добре го обсъди с Мъри — отбеляза мислено, че служителят на фирмата беше започнал да разговаря и с двама им на малко име.

— Определено ще го направя — той вдигна поглед към нея. — Извинявай. Това не те интересува, нали?

Тя се усмихна.

— Просто не е нещо, от което разбирам, това е всичко.

— Какво прави днес?

— Писах.

— Как върви?

— Добре — Изобел често обсъждаше с Филип развоя на работата си. Коментарите му й бяха от полза, но имаше и нещо повече: това им даваше тема за разговор. В този случай тя наистина нямаше какво да каже. След като прочете вестника и разговаря с Трой, дълго седя в кабинета си и се взира навън през прозореца, докато компютърът бръмчеше успокояващо до нея. Новият роман на Изобел Латимър, „Изборът и избраните“, изобщо не напредваше. Трудно й беше да си представи моралния свят, населяван от героите на Изобел Латимър, когато се бореха с дилеми, възникващи от конфликта между любовта и желанието от една страна и дълга — от друга. По някаква причина тяхната грижливо обмислена моралност беше станала крайно безинтересна. Изобел не можеше да се съсредоточи върху сериозни и възвишени разсъждения, когато Зелда се бе появила на средна страница на вестник от национален мащаб и журналисти от цялата страна се обаждаха на агента й, за да резервират среща по време на рекламното турне на Зелда Виър.

— Кога мислиш, че ще можеш да я завършиш? — попита Филип.

— О, за две години, предполагам.

— А кога ще платят?

Тя го погледна изненадано; толкова нетипично беше за него да пита за пари.

— Защо?

— За басейна. Трябва да платим депозит, когато направим поръчката. Една трета от цената.

— Колко ще струва? — попита Изобел неспокойно.

— Е, зависи. Все това ти повтарям. Има толкова много варианти, и всичките са скъпи. Мисля, по принцип се разбрахме, че ще е добре да построим нещо красиво и трайно. Няма смисъл да скалъпваме нещо, което ще трябва да обновяваме на всеки пет години.

— Не.

— И няма смисъл да не включим и някоя екстра, която наистина искаме, а после да се ядосваме, че не сме го направили.

— Така е. Предполагам, че е така. Какво например? Каква екстра?

— Ами например сауната. Няма смисъл да не поръчаме сега и сауната, така че цялата работа по прокарване на тръбите да се свърши наведнъж. Би било истинско прахосване на пари да се сетим по-късно и да се наложи да я преправяме.

— Предполагам — каза Изобел без въодушевление.

— Сега това ще оскъпи басейна, разбира се — призна Филип. — Но мисля, че ще е фалшива икономия да не свършим работата, както трябва, ако изобщо смятаме да я вършим.

Изобел се поколеба.

— Ще получа парите от последната книга до края на месеца. Но се надявах да не предлагам за продажба тази, докато не бъде завършена. Шейсетте хиляди лири всъщност би трябвало да ни стигнат за двете години.

— Тогава може би ще се наложи да посегнем към спестяванията си — каза Филип бодро. — Да похарчим малко и от тях.

Мъри каза, че може да уреди заем, ако използваме къщата за гаранция. Има връзки, може да го направи с едно телефонно обаждане.

— Работата е там, че не би трябвало да харчим цяло състояние за това — каза Изобел предпазливо. — Ако ще струва колкото два круиза до Карибите, със същия успех можем вместо това да отидем на Карибите.

— Е, това вече е просто разточителство — заяви Филип. — Два билета до Карибите, и какво получаваш? Две приятни седмици, ако имаш късмет. И толкова. След като приключи, край. Но един добре проектиран и изпълнен басейн — това е актив. Ще повиши стойността на къщата. Напълно си заслужава.

Изобел наблюдаваше Мъри и Филип от прозореца на кабинета си. Компютърът чакаше на бюрото й, черната чертичка на курсора му примигваше леко, сякаш с надежда да се откъсне от бляновете и да се залови с работата, която двамата вършеха толкова добре. Изобел, опряла брадичка в свитите си длани, гледаше как Филип крачи редом с Мъри. Когато беше щастлив, както сега, въодушевен, жестикулиращ, разговорлив, куцането му беше много по-незабележимо. Тя си представи как кръвта започва да тече по-енергично по вените му, как съсипаните мускули на тялото му внезапно си връщат гъвкавата жизненост. Филип беше гологлав, носеше дебело, топло яке, джинси и туристически обувки. Изглеждаше слаб и крехък до масивната фигура на Мъри, приличаше на актьор, който играе ролята на провинциален джентълмен. Мъри имаше вид на работник, дърводелец, зидар. В гайката на колана му беше затисната рулетка, по дебелите подметки на големите му ботуши имаше кал.