Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Прекрасно, това е прекрасно — Зелда, изгубила всякакво чувство за смущение, се облегна назад в стола, като се усмихваше прелъстително.

— Може би чаша шампанско в ръката й? — промърмори фотографът на Трой. — А може би и няколко торби с логото на известни магазини върху тях? Тя е автор на книга, в която се говори за секс и пазаруване, нали?

— Нищо подобно — каза Трой, обиден. — Тя е автор на книга за стремежа към оцеляване. Шампанско със сигурност, но не и пазарски торби.

— Цветя?

Трой щракна с пръсти към един минаващ сервитьор и от дясната страна на Зелда моментално бе поставена масичка с ваза уханни лилии, а на сребърен поднос й бе поднесена нова чаша шампанско.

— Почакайте за миг, ще заснема това — възкликна фотографът. — Би ли се навел още малко, синко? И не гледай мен, гледай нея. И то малко по-сервилно.

Келнерът се наведе по-ниско, поднесе шампанско, усмихна се на Зелда. Тя взе чашата и остави едната си розова обувка с висок ток да се залюлее от извитото й стъпало.

— Прекрасно — каза фотографът.

Върнаха се в ресторанта и й направиха няколко снимки без сако. После излязоха навън, където още ги чакаше лимузината, и я снимаха седнала на задната седалка и как излиза от колата. Помолиха портиера да държи вратата на колата, а шофьора — да й подаде ръка. Направиха всичко, което можаха да се сетят да направят около една кола.

— Така и така струва четирийсет лири на час. Защо пък да не я използваме като декор? — отбеляза Трой.

Най-сетне фотографът каза:

— Приключих. Много ви благодаря.

— Ние благодарим — каза Трой.

Зелда кимна: бузите я боляха от усмихване. Трой наметна палтото на раменете й, тя се вмъкна в лимузината и шофьорът затвори вратата.

— Уф — каза Трой, като седна до нея от другата страна. — Никак не беше леко. Но знам, че снимките са добри. И интервюто ще е хубаво. Тя наистина има огромна притегателна сила. Справи се фантастично добре. Фантастично.

Зелда се облегна назад на тапицираната седалка и затвори очи.

— Изтощена съм — каза тя. — Тези неща са абсурдно уморителни.

Той взе ръката й и целуна съвършено оформените изкуствени нокти.

— Бедничката ми. А трябва да се прибереш чак до вкъщи. Налага ли се да се прибираш?

Тя се поколеба за миг.

— Толкова е далече — каза зачудено. — Знаеш ли, не мога да повярвам колко е далече. Но да, наистина трябва да се прибера у дома. Трябва да намеря начин да правя това, а после да се прибирам у дома, след като го направя. Да бъда Зелда е само част от работата. Другата част е да бъда Изобел Латимър. Сега трябва да се науча да бъда и двете.

Върнаха се в апартамента на Трой, за да може тя да се преоблече. Той не предложи да й помогне, а тя не искаше той да гледа трансформацията на пеперудата обратно в скучна какавида. Сложи костюма на закачалката и остави розовите обувки с висок ток до леглото. Съвсем ясно си даваше сметка, че Трой щеше да влезе по-късно и да прибере нещата така, както предпочиташе. Знаеше, че той ще го направи тази вечер, като сбогуване със Зелда, както тя се сбогуваше със Зелда сега.

Изобел седна пред тоалетната масичка и натърка лицето си с почистващ крем. Съвършената кожа се свлече по кърпичката, оставяйки лицето й лъснало и покрито с червени петна. Очите й, лишени от спирала и очна линия, изглеждаха малки и обикновени. Изобел се намръщи на отражението си, нанесе малко пудра с четката, сложи си малко червило и се обърна към дрехите си. Облече се в кафявата си пола, сакото и кремавата блуза, и се обърна да се погледне в огледалото. Беше напълно обикновено отражение на петдесетгодишна провинциална матрона. Приличаше на коя да е от жените, които чакат в сигурни и практични коли пред частните училища в четири следобед, или които пазаруват в „Сейнсбъри“ с огромни пазарски колички, претъпкани със здравословна храна в неделя сутрин. Изглеждаше малко уморена, малко отегчена, някак покорна. На вечерно парти никой не би се надявал да седне до нея, на сбирка на някой комитет биха й поверили да води протокола.

Внезапно Изобел пристъпи към огледалото, отметна рязко косата от раменете си и я събра на върха на главата си. Усмивката й грейна сияйно, променяйки цялото й излъчване.

— Ах, да — каза тя. — Но сега у мен има нещо повече, не само онази жена. Все още съм Изобел Латимър. Но не съм само Изобел Латимър.

Във влака към къщи тя седеше, потънала в блянове, докато влакът минаваше през погълнатия от тъмнина пейзаж. Ярки прозорци без завеси образуваха точили от светлина в тъмното, гарите бяха островчета от шум и блестящи светлини в зимния сумрак. Изобел погледна изражението си в затъмнения прозорец, докато то потрепваше и подскачаше в такт с движението на влака, и откри, че е погълната от себе си, от тъмните си отразени очи, от трептящия блед овал на лицето си. После видя осветените постройки на индустриални складове, които загрозяваха покрайнините на селото, в което живееше, изправи се и закопча палтото си.