Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Всичко е наред — каза Изобел. — Няма да отнеме и минута.

Тя започна да разчиства масата: гледаше как ръцете й събират боклуци и ги хвърлят в кошчето, наблюдаваше се как подрежда чинии в миялната, добавя течност за миене на съдове, все още чувствайки по устните си изгарящото докосване на Трой.

— Значи мина добре? — попита отново Филип.

— О, да — каза тя. Чуваше как гласът й сглобява лъжа. — Бяха много будни и умни, зададоха някои интересни въпроси. После имаше обяд на шведска маса. Видях Норман Вилиърс. Изнасяше следобедната лекция. Добре се представи, каза някои интересни неща за Ларкин [6] Филип Артър Ларкин (1922–1985) английски поет и романист. Считан за един от най-значимите поети от втората половина на XX век. Първата му стихосбирка „Северният кораб" (North Ship) е публикувана през 1945 г. — Б. пр. . После се прибрах вкъщи.

— Би трябвало да правиш по-често такива неща — каза Филип великодушно. — Определено ти се е отразило добре. Изглеждаш доста лъчезарна.

— Така ли? — попита тя, с внезапно изострен интерес.

— Да — каза той. — Сияеш.

Ръката на Изобел докосна крадешком устата й, пръстите й покриха устните, сякаш подпухналата им розовина щеше да я издаде.

— Е, наистина ми достави удоволствие — каза тя с много овладян глас. — Ставаше дума за цяла поредица от лекции. Дали мога да заместя една от лекторките, която излиза в отпуск по майчинство. Не дадох категоричен отговор, но бих искала да помисля по въпроса.

— Със сигурност не би искала да се обвързваш трайно — възрази той.

— Само една кратка поредица. За няколко месеца — каза тя. — Бих могла да отивам да нощувам там, а после да се връщам следобед, както днес, веднъж седмично.

Филип стана от масата и се протегна.

— Както искаш — каза той. — За мен няма значение. Имаше две телефонни обаждания. Записани са на телефонния секретар. Аз бях навън, в обора. Вземах мерки. Отбелязах измереното на земята със спрей, за да видиш какъв ще е размерът на басейна. И се захванах със скиците.

— Доста работа си свършил — похвали го тя, като тръгна към вратата, питайки се дали обажданията са били от Трой.

— Казах ти, че ще представлява интерес за мен — отбеляза той. — И намерих компания за строителство на плувни басейни, която ще го направи с отстъпка, ако поръчаме до четири месеца.

— И все пак — каза тя. — Петдесет хиляди лири…

— Ще ти покажа цифрите, след като приключиш с работата си — отвърна той. — Но, струва ми се, ще се убедиш, че ако го направим сега, можем да получим нещо наистина добро срещу парите си. Винаги бихме могли да заемем парите, къщата може да бъде гаранция за заема.

Изобел кимна и влезе в кабинета си, като затвори вратата зад себе си. На телефонния секретар бяха регистрирани две обаждания. Единият от обадилите се не беше оставил съобщение, другото обаждане беше покана да участва в журито за присъждане на маловажна литературна награда. Отбеляза незабавно диспропорционалното чувство на разочарование, връхлетяло я при осъзнаването, че нито едно от обажданията не беше от Трой.

Подпря глава на ръцете си и погледна телефона, призовавайки го със силата на волята си да звънне. Част от нея напълно осъзнаваше абсурдността на факта, че жена, минала петдесетте, седи до телефона като тринайсетгодишно момиче, очакващо обаждане от момче. Другата част от съзнанието й се наслаждаваше на факта, че една целувка можеше да й бъде толкова скъпа, колкото на тринайсетгодишно момиче; че мисълта за неговото обаждане караше сърцето й да се блъска в гърдите, че дори Филип, който рядко забелязваше нещо у нея, й беше казал, че сияе.

Дойде й наум, че може да му позвъни. Нямаше споразумение, което да гласи, че тя не би могла да се обади първа. Вдигна слушалката и набра номера на офиса на Трой.

— Изобел — каза той. Тя се вслуша внимателно за скрита нотка на по-голяма топлота в гласа му, и установи, че не може да бъде сигурна. Неувереността бе толкова вълнуваща, колкото и ако й беше казал, че я обича. — Чаках, чаках да се обадиш.

— Току-що пристигнах — каза тя задъхано. — А после трябваше да говоря с Филип.

— Разбира се. И така, какво мислиш?

— Да мисля?

За момент реши, че я питаше за целувката.

— За търга, за книгата, за възможността да им позволиш да я продават като роман по действителен случай?

— Не знам — каза тя. — Изглежда, че не мога да реша. Ти какво мислиш?

Трой почувства как внезапно напрегнатите мускули на раменете му блажено се отпуснаха. Цял следобед го измъчваше страхът, че Изобел ще държи на принципите си или на гордостта си и ще откаже да действа. Сега, доловил нотката на колебание в гласа й, изпита топлота към нея.