Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Е, кой е толкова важен? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Човекът, когото чакаш да ти се обади?

— О, не е важно — импровизира Изобел напосоки. — Искам да кажа, от офиса на Трой ми казаха, че един американски издател проявява интерес. Каза, че ще ми позвъни.

— Със сигурност не и сега — каза Филип. — Там е пет сутринта. Сигурно е имал предвид десет часът тази вечер.

— Не знам — каза Изобел. — Може би има предвид довечера.

— Сигурно — настоя Филип. — Едва ли ще се занимават с делови въпроси в пет сутринта, нали?

Изобел стисна зъби.

— Веднага ще се обадя да проверя — каза тя. — Вероятно не съм разбрала добре.

Филип се засмя и попита с обич:

— Не са силната ти страна, а? Имам предвид часовите зони.

— Ще им се обадя — каза Изобел. — Ще го направя сега.

— Добре — каза Филип. — Аз ще се залавям за работа. Имам много работа. Днес пак ще ходим в училището. Мъри беше прав, спряха се като вариант на средната цена.

— На вратата се звъни — каза отчаяно Изобел. — Наистина трябва да вървя — затвори телефона, докато Филип казваше, че е рано за пощальона, и отпусна лице в ръцете си. — О, Трой — прошепна тя. — Къде си?

Изобел, неспособна да работи, неспособна да седи на едно място, излезе на дълга разходка следобед, тръгвайки по стръмната пътека, която водеше от задния двор на къщата към високите части на Уийлд. Студеният вятър духаше в лицето й и зачервяваше бузите й, докато тя крачеше поривисто по широката пътека, опитвайки се да се отдалечи от мислите си и от страховете, които се усилваха, докато седеше в кабинета си и се взираше в безмълвния телефон.

— Е, в най-лошия случай, той ще отсъства само за по-малко от месец — опитваше да се убеди тя гласно: вятърът отнесе думите й. — Трябва да изплатя банковия заем за един месец, а той няма да е предал романа ми на издателите, така че заради това парите ще закъснеят малко. Губя известна сума, защото закъснявам с връщането на заема, но става дума само за едно месечно плащане. Два месеца най-много.

Тя кимна: започваше да се чувства по-бодра.

— Трябва да гледам на нещата в перспектива — каза тя. — Той е голям човек, може да замине на почивка, ако иска.

Изобел спря и погледна на юг. В далечината проблясваше морето, сиво като оловна плоча. Виждаше тъмнозеленото на сушата, осеяна с къщи, подобни на сиви и бели петънца къщи, от време на време и някой висок комин. По-близо до подножието на хълмовете бяха нивите, подобни на одеяло от пъстроцветни кръпки, малки ферми, изящни като играчки, малък червен трактор, който ореше зелена нива, оставяйки ивица от кафява пръст напряко през нея, а ято чайки летяха зад плуга.

— Аз реших да прекратя тази афера — каза Изобел. — Сега не мога да контролирам живота му.

Помисли си за червилото по високата тясна чаша за шампанско на масата в дневната му. Цветът беше на Зелда. До този момент беше крила от себе си този факт, но сега, докато крачеше решително, кимна, приемайки го. Това беше яркото червило, което бяха избрали за Зелда през онзи ден в „Хародс“ за „излъчване“. Или Трой излизаше с жена, която пиеше „Рьодерер“ и си слагаше любимото червило на Зелда, или се беше представял като Зелда пред някой друг, беше влязъл в ролята на Зелда Виър в отсъствието на Изобел, без Изобел, която да му помогне да се облече, без съгласието на Изобел.

— Е, и какво от това? — каза нещастно Изобел. — Не мога да ръководя живота му. Той е свободен човек. Не мога да го спра.

Разхожда се цял следобед и се прибра уморена вкъщи, когато се стъмни. Беше взела едно решение: че няма да телефонира на Трой повече от веднъж на ден. Но че ще му телефонира, неизменно, абсолютно всеки ден. Изобел нямаше вяра на технологиите, не беше сигурна, че автоматично звучащият глас наистина записваше съобщенията, или че можеше да му се има доверие, че ще ги предаде. Изобел реши, че ще се обажда на мобилния му телефон всеки ден и ще телефонира в офиса му през ден, за да разбере дали се е обаждал да си провери съобщенията или във връзка с някаква друга работа. Нямаше да му звъни по-често. Щеше да се опита да напише втората чернова на романа на Зелда. Колкото по-бързо бъдеше завършен, толкова по-скоро можеше да се върне към писането на новия роман на Изобел Латимър, и отсега нататък щеше да работи само по задълбочените, стойностни романи на Изобел Латимър. Отсега нататък нейният живот щеше да бъде само затвореният, сигурен живот на Изобел Латимър.

И каквито и игрички да си играеше Трой в усамотението на апартамента си, те в никакъв момент нямаше да засегнат Изобел Латимър, която водеше спокоен живот в провинцията, без каквато и да е доказуема връзка със Зелда Виър.