Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Ще бъде — каза Филип. Допи чая и остави чашата си.

— Можеш да разчиташ на това. Мисля само да погледна още веднъж басейна. Да видя как се пълни.

Той излезе от стаята. Изобел стана от масата и отиде до умивалника, за да изпразни чайника и да го изплакне. Усещаше присъствието на Мъри, седнал на обичайното си място в ъгъла.

— Изглежда странно без Мели — каза той.

— Така ми харесва повече — отвърна Изобел лаконично.

Той кимна.

— Липсва ли ти Филип през деня?

— Не и когато работя.

— А когато блокираш, излизаш на разходка — каза той. — А би могла и да си вземеш почивка, да поспиш.

Изобел стана аленочервена при споменаването на следобеден сън. Дръпна една кърпа за съдове от печката и избърса няколко чаши.

— Трябва да вървя — каза Мъри. Почака за миг да разбере дали Изобел няма да го покани да остане за вечеря. Тя не каза нищо.

— Надявам се да ти се обадят — каза той.

— Да ми се обадят?

— Обаждането, което чакаш в десет часа от Ню Йорк — напомни й той. — Не забравяй, че се предполага да чакаш обаждане от Ню Йорк в десет часа. За втори път забравяш, че това е наистина важно обаждане, и че го чакаш.

— Вероятно е само запитване — каза Изобел спокойно. — Всъщност не храня големи надежди за него, затова го забравих.

Той кимна.

— Мислех, че е много важно, щом е трябвало линията да е свободна.

— Не особено — каза Изобел.

— Не ме изпращай — каза той и си тръгна.

Изобел кимна. Не му каза „довиждане“.

Онази нощ тя сънува Зелда. Танцуваше в прекрасна бална зала, носеше бяла бална рокля, приличаше на булка. Полилеят над главата й искреше с едрите си стъклени кристали, имаше оркестър и вази с бели лилии с дълги стъбла. Танцувайки сама, в бална зала, край чиито стени се бяха наредили хора, Зелда неспирно се въртеше в ритъма на валса. Изобел откри, че стои и я гледа, затворена в остъклен проход, подобен на неуютния коридор между къщата й и басейна. Викаше към Зелда, но тя не я чуваше. Никой не можеше да я чуе. Беше затворена в пасажа като в капан, нито на едното място, нито на другото, и никой не можеше да я чуе, когато извика предупреждение към прекрасната танцуваща жена, която беше Зелда, която пък беше Трой, който беше самата нея.

Събуди се. Беше едва пет сутринта, още тъмно. Измъкна се от леглото и слезе тихо на долния етаж. Кухнята беше топла заради печката, въпреки че останалата част от къщата бе мразовита. Изобел си направи чаша чай и я изпи, облегната на успокояващо топлата печка. Взе безжичния телефон и набра номера на мобилния телефон на Трой, който вече знаеше наизуст. Жената с глас на робот я подкани да остави съобщение за Трой. Изобел й нямаше доверие, не мислеше, че тя записва съобщенията, не смяташе, че ги предава, не вярваше Трой да има представа, че тя упорито му се обажда всеки ден. Остави телефона, смъкна се и седна на кухненския под с гръб към топлата печка. Чувстваше, че всичко е въпрос на издръжливост.

Филип не се изненада, когато се събуди и откри, че леглото е празно. Изобел често се будеше рано и започваше работа, ако някоя книга вървеше добре. Но се изненада, когато слезе долу и я намери да приготвя закуска, а не пред компютъра.

— Мислех, че работиш — каза той. — Канех се да ти направя чай.

— Поработих, а после се уморих — отвърна тя.

— Наистина изглеждаш бледа — каза той. Вгледа се в нея по-внимателно. — Да не се разболяваш от нещо? Наистина изглеждаш ужасно бледа.

— Да — Изобел се вкопчи в най-лесното обяснение. — Мисля, че съм малко неразположена.

— По-добре се върни в леглото. Дали не трябва да отидеш на лекар?

— Мисля, че просто съм уморена. Ще си почина по-късно.

— Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда да се прибера. Ще държа включен новия си мобилен телефон.

Очите на Изобел внезапно се напълниха със сълзи и тя се сгуши в обятията на съпруга си.

— Толкова се радвам, че те имам — каза тя немощно. — Поне имам теб.

— Защо е това? — Филип я прегърна нежно. — Разбира се, че имаш мен. Винаги си ме имала. Какво имаш предвид?

— Нищо — тя избърса очи с ръкава на халата си. — В странно настроение съм. Хормони, предполагам.

— Дали не е настъпването на климактериума? — попита Филип.

Изобел се отдръпна при тези думи, които й прозвучаха като обида, дълбоко интимно оскърбление към самото сърце на женствеността й от мъжа, когото обичаше.

— О, да — каза тя ожесточено, мразейки го, задето не разбира, мразейки го, задето се беше уловил за едно клише, което стоварваше вината върху тялото й, вместо да се помъчи да я разбере. Вместо да я попита защо се е събудила в пет сутринта и плаче в осем, той предпочиташе да я третира като болна жена. — О, да. Менопаузата. Вероятно е това. Краят на живота ми като плодовита жена. Краят на плодовитостта ми. Сигурно е това, наистина. Само това ми трябва.