Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Изобел се извърна от шума на безгрижната им хлапашка игра и уморено тръгна обратно нагоре по стълбите към спалнята си.

Всяка сутрин пишеше имейл на Трой. Всеки следобед към два часа звънеше на мобилния му телефон и оставяше съобщение. На всеки три дни се обаждаше на секретарката му, която безгрижно съобщаваше дали се е обаждал в офиса или не. В повечето случаи не беше. Съобщенията все повече и повече се превръщаха в ритуал, жертвоприношение за един неотзивчив бог, докато Изобел изостави всякаква надежда, че той може да отговори. Към края на месеца вече пишеше само по един ред, не оставяше на телефонния секретар нищо повече от едно унило изречение.

— Отново е Изобел. Моля те, обади ми се.

Знаеше, че в гласа й нямаше нищо, което би го принудило да й се обади, в гласа й нямаше нищо, което би събудило у него желание да й се обади. Беше изгубила онази ведра арогантност; която беше усвоила като Зелда. Беше изгубила онова особено умение да го отвежда до самия предел на тайните му желания. Единственото, което можеше да направи сега, беше да го умолява да не я забравя, където и да беше, каквото и да правеше, с когото и да беше, който и да беше.

„Отново е Изобел. Моля те, обади ми се“.

Месецът минаваше необичайно бавно. Филип продължаваше да плува всяка сутрин, а в повечето сутрини двамата с Мъри плуваха заедно като две весели момчета, а после нахълтваха в кухнята да си направят сандвичи с бекон и да пият кафе. Изобел започна да се задържа все по-дълго в леглото, за да избегне Мъри на масата за закуска, сияещ от здраве и радост.

Филип осребри две хиляди в заплати от компанията за плувни басейни, които едва покриха битовите им разходи и вноските по заема. Сега трябваше да се плати последната сума за басейна и Изобел не знаеше как щяха да намерят парите. Помисли си, че ще е добре да се обади на редакторите на някои вестници и да напише няколко рецензии за няколкостотин лири, хрумна й да напише и няколко разказа, които щяха да й донесат някакви малки суми, с които можеха да закърпят положението. Но откри, че не можеше да пише. Единственото, което можеше да напише и което набираше на клавиатурата всяка сутрин, беше:

„Отново е Изобел. Моля те, обади ми се“.

Знаеше, че нищо няма да я изтръгне от този омагьосан кръг на блокирало въображение, желание и дългове, освен завръщането на Трой, завръщането на Зелда. Изобел не можеше да понася живота си сама. Беше си мислила, че ще се върне при Филип, беше си мислила, че Филип ще отведе тях двамата към благополучие и удобство. Беше си мислила, че проблемът е болестта на Филип и щом болестта на Филип бе излекувана като по чудо, в бъдещето й нямаше да има нищо друго, освен радост.

Сега знаеше истината. Този, когото искаше, беше Трой. Трой и Зелда. А Трой — и навярно Зелда — бяха заминали за един дълъг, дълъг месец.

В последния ден на април Изобел телефонира на секретарката. Сега момичето се държа рязко, нахакано. Явно беше убедено, че Изобел е натрапчиво увлечена по Трой и може би дори, че Трой е заминал, за да избяга от нея. Момичето нито за миг не се държа грубо, но в гласа й се долавяше презрение, силното презрение на младите и красивите към застаряващите и обикновените.

— Той утре ли се връща? — попита настойчиво Изобел.

— Не е уточнил — каза момичето. — Няма уговорени срещи.

— Обаждал ли се е тук?

— Не, госпожо Латимър.

— Ако се обади, ще му предадете ли, моля ви, че искам да говоря с него, че въпросът е изключително важен и спешен за мен?

— Ще му кажа, ако се обади.

— Нали е казал, че ще отсъства един месец?

— Така ви казах.

— Тогава би трябвало да бъде на работа утре?

— Може би — каза момичето. — Не ми е съобщил. Аз просто работя тук, знаете. Работата ми не е да…

— Да какво? — попита остро Изобел.

— Да движа въпросите с… клиентите му.

— Просто трябва да обсъдя с него един роман — каза Изобел, мъчейки се да запази достойнството си.

— Той знае — каза момичето. — Казах му и оставих съобщение на телефонния му секретар и на електронната му поща. Той знае, че искате да говорите с него, и че става дума за роман, и че е изключително спешно.

Изобел прехапа устна: страхуваше се, че може да се разплаче по телефона, слушайки ведрия, безразличен глас.

— Ще се обадя утре да видя дали се е върнал — каза тя.

— Няма нужда — каза момичето. — Ще ви се обадя веднага щом пристигне.

— Добре — каза Изобел, знаейки, че не може да чака обаждането. — Ще ми се обадите веднага щом пристигне.