Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Не го прави — изрече бодро един висок глас.

Изобел рязко се завъртя, почти изгубила равновесие, и се вкопчи в алуминиевите стъпала на басейна, за да се закрепи.

Беше Мъри, ведро усмихнат, преливащ от увереност, както винаги.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да се гмурнеш вътре и да се удавиш.

— Наслаждавах се на спокойствието — каза Изобел остро. Запита се дали той щеше да забележи бледността и умората в изражението й.

— Би трябвало да имаш достатъчно спокойствие — каза той. — Вече не излизаш много, нали? Какво стана с пътуванията до Лондон? Мислех, че ще бъдат редовни?

Изобел се опита да прикрие болката в изражението си и каза:

— Изнасях поредица от лекции, за да заместя колега. Тя се върна по-рано.

— Мислех, че е в отпуск по майчинство? Как така се е върнала по-рано?

Изобел погледна невинното, въпросително изражение на Мъри. Не й се занимаваше да измисля по-убедителна лъжа. Погледна го почти сякаш се готвеше да го помоли да я съжали, да й позволи да се измъкне от този словесен дуел.

— За какво ти е да знаеш? — попита тя простичко. — Какво значение има това сега?

— Просто помня разни неща — каза Мъри. — Имам силна памет за подробности.

Изобел кимна и понечи да се изправи на крака. Мъри посегна зад нея и вдигна обувките й, сякаш за да й ги подаде. С внезапно, инстинктивно движение Изобел посегна да ги грабне. За миг той държеше носовете, а тя — токовете, и погледите им се сключиха. Той ги държеше здраво; Изобел ги дърпаше неуспешно, но той не пускаше. Дърпаха мълчаливо няколко мига, а после тя задъхано попита:

— Кои бяха мъжете, които са идвали в дома ти?

— Събирачи на дългове — отвърна той със същия лаконичен, решителен тон като нейния. — Заради един предишен бизнес. Фалира. Още дължа доста по него.

— Ние не знаехме за това — каза тя обвинително. — Нали?

— Не, не мисля, че сте знаели.

— Колко ще трябва да им платиш?

— Готови са на споразумение — каза той. В гласа му се долавяше ленива увереност, но той пускаше носовете на обувките й. — Винаги се стига до някакво споразумение.

— Откъде ще вземеш парите? — настоя тя. — От фирмата ли?

— Не мога да вземам пари от компанията без съгласието на Филип, знаеш това. Ще намеря някакви отнякъде. Откъде взема човек пари? Ти откъде вземаш вашите?

Промяната в посоката на нападението беше толкова внезапна, че Изобел разхлаби хватката си върху обувките и той моментално ги дръпна от нея и ги задържа надалече, настрани, с изпъната ръка. Щеше да й се наложи да се пресегне през него, плътно до тялото му, за да ги улови. Тя се поколеба.

— Откъде вземаш парите си? — подразни я той.

— От хонорарите си — каза тя. — Имахме и инвалидната пенсия на Филип, и известни спестявания.

Той й се усмихна, сякаш знаеше също така добре, както и тя, че парите бяха свършили.

— Невероятни хонорари за един философски роман — отбеляза той.

— Не знаех, че имаш понятие от книгоиздаване — каза Изобел остро.

Мъри й отправи лека, лукава усмивка.

— Мога да броя. Разбирам от събиране и изваждане.

Остави внимателно обувките й на пода, една до друга, и й подаде ръка. Сякаш изпълняваха някакъв странен, тържествен танц, Изобел сложи мократа си, студена ръка в неговата и го остави да държи ръката й, докато нахлузваше обувките си. След като вече бяха на краката й и тя беше с половин инч по-високо, осъзна, че очите й са на едно ниво с устата му. Той се усмихваше. Обърна се и си тръгна тихо от пристройката с басейна, без нито дума повече. Изобел го гледаше как си отива, и откри, че се тресе от гняв.

Едва след час се успокои, и тогава откри, че е изминал цял час, без да мисли за Трой. Беше избягала от скръбта за цял час. За момент почти изпита благодарност към Мъри и й се прииска той да се върне и да я подразни отново.

Минаха три дни, а Трой не се върна в офиса си.

— Положението става нелепо — ядосано каза Изобел на момичето. — Ще обмисля възможността да се преместя при друг агент. Трябва да го видя.

— Може би е добре да му напишете имейл — каза момичето. — Той управлява делата си по имейла, сигурна съм, че ви представя идеално.

— Трябва да го видя! — възкликна Изобел.

— Вие сте единствената от клиентите му, която явно има някакви възражения — каза момичето доста рязко. — Изглежда, че това устройва всички останали.

Изобел се поколеба за момент.

— Чакам изплащане на хонорар — каза тя.

— Не мисля, че е така, госпожо Латимър — каза момичето внимателно. Страхуваше се да не предизвика истеричен изблик. — Всички аванси са въведени в компютъра, аз ги проверявам и ги изплащам. Правя го, откакто той замина. Погрижих се да получавате плащанията си навреме. Не ви дължим нищо, докато не продадете следващия си роман.