Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Изобел не каза нищо. Не можеше да претендира за право над хонорарите на Зелда Виър.

— Той каза ли кога се връща? — попита тя.

— Не — каза момичето. — Стори ми се много доволен. Каза, че си прекарва добре.

— Казва ли къде е?

— Не.

— Не можете ли да откриете къде се намира, не можете ли да проследите имейл адреса, за да видите откъде идва имейлът?

Момичето се обиди.

— Ами като начало, това не е възможно да се направи с имейл — каза тя. — И, второ, не бих го направила. Мисля, че той има право да отиде на почивка, където пожелае. И ако иска да се прибере с малко закъснение, може да го направи.

Изобел отдалечи телефона от ухото си, така че самодоволното гласче изтъня и се превърна в безсмислено птиче писукане. Затвори телефона, докато момичето още говореше.

Изобел се събуди през нощта и написа на Трой имейл, който продължаваше двайсет страници. Не го изпрати. На сутринта слезе и го препречете с нарастващ ужас. Това беше бълнуване на дълбоко разстроена жена. Ако някой друг й го беше показал, тя щеше да каже, че това е тирада на луда жена. Беше пълен с обвинения в кражба на самоличност, описания на преобразявания, пробуждане и преследване на призраци, обвинения в сексуална пристрастеност, в обсебване.

— Това е лудост — каза Изобел, като гледаше екрана. — Ако продължавам така, ще обезумея.

Госпожа М. си намери друга работа на пълен работен ден, както беше заплашила, и вече не идваше дори за дванайсет часа седмично. Изобел влезе в кухнята и откри, че съдовете от снощната вечеря бяха още на масата. Мъри очевидно беше дошъл да закуси с Филип след плуването: сред боклуците на масата имаше две чаши от кафе и две купички от зърнена закуска. Остатъците от овесената каша на Мъри вече ставаха твърди като камък в тенджерата в мивката.

Изобел включи чайника да направи чай и се залови да разтребва кухнята. Включи телевизора, за да заглуши тирадата към Трой, която още звучеше в главата й. Знаеше, че ще чува собствения си глас: просещ, умоляващ, заплашващ, през цялата останала част от дългия ден.

Внезапно вдигна рязко глава и се втренчи в екрана. В съзнанието й беше проникнало познато име: посегна с потънала в сапунена пяна ръка и усили звука.

Край морето седеше руса жена, на фона на залеза, до нея имаше масичка с две изящно подредени книги и ваза с орхидея. Носеше костюм с прекрасна кройка, а косата й приличаше на разкошен шлем от усукани златни нишки. Лицето й беше старателно гримирано, очите й — блестящо сини, устата й — в познатия нюанс на вишневочервено. Името „Зелда Виър“ се появи в долния край на екрана точно когато Изобел прошепна: „Зелда“.

Беше интервю със Зелда Виър: тя издаваше втори роман, който отново беше продаден за исторически суми. Интервюиращият подчертаваше, че романистката имала „таланта на цар Мидас да превръща в злато всичко, което докосне“. Зелда каза същото, което казваше винаги: гордеела се, че е разказвачка на истории, че разказва историите, които хората искат да четат. Че важното било да дадеш на хората онова, за което мечтаят.

— А самата вие водите живот-мечта — намекна интервюиращият. — Първата ви книга беше история за мълниеносно издигане от нещастието и бедността до богатството, такава е историята на вашия живот, нали?

Изобел откри, че несъзнателно, докато гледаше, подражаваше на жестовете, които Зелда правеше на екрана. Бавното кимане надолу, което показваше емоционална уязвимост по отношение на миналото, после повдигането на брадичката и лекото отмятане на главата, показващо куража и решимостта й да остави всичко зад гърба си.

— О, да — изрече Зелда с прекрасния си гърлен глас. — Знам какво е да си беден и да се бориш за оцеляване. Знам какво е сам да направиш състояние, да изградиш сам късмета си. Знам какво е да бъдеш безмилостен и знам какво е да си изпълнен с разкаяние.

— А тази наскоро излязла книга се основава върху собствения ви опит.

Очите на Зелда бяха обвити в загадъчни сенки.

— Преживях много сериозна злополука — каза тя. — Автомобилна катастрофа. Наложи се да претърпя многобройни операции. Все още се възстановявам.

Изобел ахна, когато значението на тези думи проникна в ума й.

— Пластични операции ли? — попита интервюиращият.

— Бях цялата в рани — прошепна Зелда. — Но през тъмните нощи, изпълнени с болка, имах необикновено преживяване. Срещнах духовен водач, мъж, който дойде при мен и ме преведе през болката, през страха и през агонията до другата страна — до блаженството.