Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Днес се случи нещо странно — отбеляза Филип. — Някакви типове се появиха в къщата, къщата на Мъри, и настояваха да видят Мъри. Знаеха и моето име.

Изобел обърна пържолата, която изцвъртя влажно, и сложи граха да ври.

— Мъри побърза да ги изведе навън. Останах с твърдото впечатление, че не иска да се срещам с тях.

Изобел бръкна в печката и извади печените картофи, разряза ги върху чиниите и ги намаза с масло.

— Мисля, че бяха от някаква фирма за събиране на дългове.

— Така ли? — каза тя без особен интерес.

Грахът завря. Изобел вдигна пържолите от тигана, сложи ги в чиниите, изцеди граха и го сипа отстрани в чиниите. На път към масата взе ножове и вилици и сложи всичко отгоре, разбъркано и без следа от старание.

— Служба за събиране на дългове — каза Филип. — Имам предвид, дойдоха официално. Като съдебни изпълнители.

— Мъри — задлъжнял? — попита тя, застанала внезапно нащрек.

— Не става дума за компанията, така че с нас всичко е наред — каза Филип. — Ако там имаше нещо нередно, при ревизията щеше да се разбере. С инвестицията всичко е наред. Но никой не изпраща двама души в чисто нов служебен „Форд“ да приберат някого заради дреболия като глоба за неправилно паркиране.

— Какво искаш да кажеш с това „да го приберат“? — попита тя. — Нали не са го арестували?

— Не, това, което искам да кажа, е че той ги изведе навън и уреждаха каквито там дела имаха на прага. Като начало, това е странно. Обикновено правим всичко заедно. Другото е, че когато го попитах какво са искали, той каза, че им дали документи на друга фирма, че нещо се било объркало. Но им бяха дали неговото име, а също и моето.

— Мисля, че може би те се обадиха и тук — каза Изобел. — Някой позвъни, някакъв мъж, питаше за компанията за басейни, знаеха твоето име и това на Мъри, но не и адреса на Мъри.

— И ти просто им го даде? — запита той, сякаш тя бе направила нещо нередно.

— Защо не? — попита тя раздразнено. — Защо не, за Бога? Откъде да знам, че не са искали да поръчат плувен басейн? Има нещо по-важно — как така имат нашия телефонен номер, а не този на Мъри?

— Не, въпросът не е в това — каза Филип, като сряза жилавата пържола и я задъвка, без да се оплаква. — Въпросът е какво искат и колко? Няма да позволя да тегли пари от нашата фирма, за да изплаща стари дългове — той й кимна. — Сега виждаш защо исках пълноправно партньорство. Сега мога да тропна с крак. Чува ми се думата.

Изобел започна да звъни в офиса на Трой на всеки няколко минути от девет нататък, макар да знаеше, че секретарката започваше работа едва в десет. В десет и десет момичето вдигна телефона.

— Не сме го виждали още, госпожо Латимър — каза тя. — Изпрати ми указания по имейла.

— Казахте ли му, че искам да говоря с него?

— Той знае.

— Изпрати ли някакви указания за мен?

— Не.

Изобел поседя мълчаливо няколко минути, после я заля вълна от безнадеждност и униние.

— О, какво ще правя? — проплака тя.

Момичето дочу отчаянието в гласа й и реагира със смутено мълчание.

— Не можете да направите кой знае какво — каза то тихо. — Казах, че ще ви се обадя веднага щом пристигне.

— Ще го направите ли? — настоя Изобел.

— Казах, че ще го направя.

Момичето прекъсна връзката. Изобел осъзна, че се беше изложила неприкрито. Скоро в тесния кръг на литературен Лондон щеше да се разчуе, че Изобел Латимър е безнадеждно влюбена в своя агент-хомосексуалист; връзка, пикантно, скандално обречена още от самото начало. Хора, които се бяха дразнили от високоморалния тон на книгите на Изобел и от успеха й в предишните години, щяха да се наслаждават на клюката. Щяха да плъзнат предположения за провала на брака й, щеше да започне ожесточено ровене в личния й живот, замаскирано като съчувствено обсъждане. Съперници и познати щяха да намират причини да й телефонират и да я питат как е, с тон на престорено съчувствие. Изобел трябваше да бъде готова да посрещне вълна от съпричастност.

На обяд Изобел отиде по мрачния, неприветлив коридор до пристройката с басейна. Водата от античния фонтан на Филип се стичаше на струйки в джакузито, над което се вдигаше лека пара. Самият басейн беше наситеносин, съвършено, кристално бистър. Изобел, все още с пола, изхлузи ниските си обувки, смъкна чорапогащника си и седна на ръба на дълбокия край, за да потопи крака във водата. Усещаше приятната й хладина по босите си крака, а от мястото, където беше седнала, басейнът изглеждаше дълъг и подканващ. Помисли си колко лесно би било да се плъзне в него, все още с дрехите, и да се остави да се удави. Беше лоша плувкиня, полата, блузата и жилетката скоро щяха да подгизнат и натежат и тя щеше да потъне. Който и да я намереше, щеше да предположи, че е паднала. Финансите на къщата щяха да се сринат, Филип щеше да изгуби дома си и новия си басейн. Никога нямаше да разбере какво е станало с дяловете и акциите, които някога бяха притежавали, но все пак щеше да има компанията за строителство на басейни, все още щеше да има приятелството си с Мъри. Налице щеше да е цялата сума от застраховката й „Живот“, с която да се издържа. И никога нямаше да узнае за Зелда Виър, за Трой, за огромната измама, за непростимото прелюбодеяние, за огромната болка, която Изобел изпитваше сега.