Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Значи си съвсем сама в къщата днес — отбеляза той. — И всеки ден.

— Да — каза Изобел кратко.

Той кимна и зачака, сякаш тя можеше да каже още нещо.

— Довиждане тогава — каза Изобел рязко.

Мъри й отправи една от продължителните си, потайни усмивки.

— Довиждане — каза той, надигна се от стената и бавно се отдалечи. Изобел го гледаше как си отива, наклона на раменете му, приведени, защото бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете на торбестите си джинси, решителните му стъпки с големите ботуши, леката напереност в походката му. После затръшна прозореца, сякаш за да попречи на нахлуването на внезапен, смущаващ пролетен бриз.

Без Филип, в тишината и спокойствието на къщата, Изобел работеше усилено, в продължение на тежки, дълги часове. Знаеше, че работейки по новия роман на Зелда Виър, не пише сериозна книга, не се стремеше дори към посредствена книга. Беше се заела да напише дори доста лоша книга: стереотипни герои, небрежен диалог, клиширани образи, но със завладяващ и развиващ се сюжет. Изобел откри, че като само се подчиняваше на изискванията на фабулата и изобщо не се интересуваше как ще я разкаже, и определено не я беше грижа за реализъм и достоверност, или за морално-етичните аспекти на текста, можеше да пише необикновено бързо. Да пише роман под името на Зелда Виър беше въпрос на измисляне на някакъв завладяващ и вълнуващ сюжет, а после работата се състоеше в това просто да набере на клавиатурата възможно най-бързо цялото развитие, с обрати, които й хрумваха в процеса на прехвърлянето на първоначалната история върху хартия.

Приключи в обещания срок и разпечата седемстотинте страници с бележка до Трой.

ЕТО Я. ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ, ЧЕ ТОВА Е ПЪРВА ЧЕРНОВА И ИМА МНОГО НЕЩА, КОИТО ЩЕ ПРЕРАБОТЯ ВЪВ ВТОРИЯ ВАРИАНТ, НО ТИ НЯМАШЕ ТЪРПЕНИЕ ДА Я ВИДИШ ВЕДНАГА.

ТРЯБВАШЕ ДА УСКОРИМ ЗАКУПУВАНЕТО НА ДЯЛ В БИЗНЕСА С БАСЕЙНИ, БЕЗ ДА ЧАКАМЕ ПЛАЩАНЕТО ОТ ИЗДАТЕЛИТЕ, ЗАТОВА ЩЕ СЪМ МНОГО ДОВОЛНА, АКО УСПЕЕШ ДА ГИ УБЕДИШ ДА ПЛАТЯТ ОЩЕ СЕГА. НАИСТИНА МИ Е МНОГО НЕПРИЯТНО ДА ИПОТЕКИРАМ ТАЗИ КЪЩА. МОЖЕ ЛИ, ВЕДНАГА ЩОМ ПЛАТЯТ, ДА МИ ПОДГОТВИШ ЧЕК ЗА ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛИРИ? МОЖЕ ДА ДОЙДЕ НА МОЯТА СМЕТКА. ФИЛИП МИСЛИ, ЧЕ СУМАТА Е ОТ СТАРИТЕ МУ АКЦИИ И ПЕНСИИ.

НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ ДОБРЕ.

МИСЛЯ ЗА ТЕБ…

Изобел уви целия ръкопис в здрава кафява хартия, залепи с тиксо краищата и ъгълчетата, завърза целия пакет с канап, обу си туристически обувки и слезе по хълма до селската поща.

Жената прие пакета без коментар. Изобел плати, а после спря за миг до щанда за сладкиши, спомняйки си радостта си в деня, когато изпрати първия роман на Зелда Виър, спомняйки си острия, сладък вкус на черния шоколад около бразилските орехи, а после приятния мирис на ядки и хрущенето на орехите в шоколадовата им черупка.

— Нещо друго? — попита жената.

— Не — каза Изобел със странно усещане за разочарование. Каза си, че и бездруго сега вече рядко яде шоколадови бонбони. А една голяма кутия бразилски орехи в шоколад би била твърде голямо разточителство. Освен това Изобел нямаше чувството, че трябва да празнува. Съзнаваше единствено, че беше завършила задача, с която печелеше нужните й пари. Нямаше никакво усещане за лукс в написването на един не особено добър и прекалено дълъг роман. Беше се оказало тежко и изморително преживяване. Сега трябваше да се върне в началото и да напише втората чернова. Безспорно й плащаха богато, но, освен това, безспорно, в тази работа нямаше радост, каквато някога бе имало за Изобел, когато тя беше чудесна писателка, когато се стремеше да подобри творчеството си и да се гордее с него.

Изобел се изненада, когато Трой не я потърси на следващия ден, нито на по-следващия. Той обикновено й телефонираше веднага щом прочетеше нов роман, за да й отговори незабавно. Цял уикенд тя го чака да се обади. В понеделник сутринта, докато госпожа М. вдигаше шум с прахосмукачката на горния етаж, Изобел затвори вратата на кабинета си и набра номера на Трой.

— Днес не е тук, мога ли да ви помогна? — попита ведро рецепционистката.

— Няма ли го?

— Не.

— Обажда се Изобел Латимър. Исках да говоря с него. Можете ли да ми кажете кога ще бъде отново в офиса?

— Замина на почивка — каза момичето с безразличие. — Нещо спешно ли има?

— На почивка ли?

— Да.

Трой никога не си беше вземал отпуск през цялото време, откакто Изобел го познаваше. Понякога заминаваше на дълъг уикенд, но никога не отсъстваше задълго от офиса и апартамента си, така, както Изобел бе постоянно в къщата си.