Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Това са само седемдесет и две лири седмично!

— Нямам нужда от работа за повече пари.

— Много се съмнявам, че ще намерите някой да бие целия път дотук за такива пари — каза госпожа М. заинатено. — Едва ли си струва.

— Ще трябва да проверя, нали? — каза Изобел. — Ще трябва да пусна обява. Ако вие не искате да се заемете?

— Ще се заема — каза госпожа М. сърдито. — Но ще трябва да се огледам за нещо друго, госпожо Латимър. Не мога да се справям със седемдесет и две лири на седмица.

— Напълно съм сигурна, че не можете — каза Изобел язвително, мислейки си колко разточителна бе госпожа М. в поддържането на домакинството. — А веднага щом си намерите нещо, което ще ви устройва повече, можете да ми кажете, и аз, разбира се, ще ви освободя.

— Надявам се само Филип да не се изтощи, да не се разболее отново и да остане отново у дома, та отново да има нужда от грижи за него — каза госпожа М. смирено.

— И аз така се надявам — призна Изобел. — А ако положението се промени, ще ви съобщя веднага.

— Няма да има никаква полза, ако вече работя другаде — каза госпожа М. — Би било ужасно, ако си намеря друга работа, а после ви потрябвам обратно. Когато е зле, той е много особен. Обича наоколо да има хора, които познават дребните му привички. Ще му липсвам, ако не съм тук.

— Да, възможно е — съгласи се Изобел. — Но сега е добре.

— Засега — каза госпожа М. злокобно.

— Така че засега можете да идвате в понеделник, сряда и петък по четири часа на ден — каза Изобел рязко. — А аз ще поема пазаруването.

— В петък не мога — заяви госпожа М., за да има последната дума. — Ще трябва да е понеделник, сряда и четвъртък.

— Устройва ме отлично — каза Изобел раздразнено. — Понеделник, сряда и четвъртък, от девет до един.

Когато работното време на госпожа М. беше намалено, в къщата стана още по-спокойно. Изобел имаше усещането, че си възвръща правата над дома си — истинска ирония точно сега, след като за първи път той принадлежеше на банката. Тя сновеше от стая в стая, оправяше възглавничките и побутваше масичките обратно на местата им. Купуваше цветя и ги аранжираше, в антрето винаги имаше ваза със свежи цветя. Лалетата цъфтяха и Изобел купуваше бели, златисти и червени лалета и ги слагаше на бюрото си.

Колкото и да е странно, единственото, което й липсваше сега, не беше Филип — а присъствието на Мъри.

Работата по плувния басейн привършваше, мазилката и циментовият разтвор съхнеха. Най-после бяха съединили покрития остъклен пасаж с къщата, бойлерът беше готов за включване, бояджиите белосваха стените, майсторите, повикани за пода, щяха да сложат плочките, и пристройката щеше да бъде завършена. Мъри все още се появяваше през повечето сутрини, за да се увери, че работата върви както трябва, но вече никога не влизаше в къщата. Понякога, ако беше на бюрото си, Изобел го виждаше от прозореца и той й махваше с ръка, но никога не идваше да почука на вратата и да поговори с нея.

Един ден тя отговори на помахването му, казвайки си, че може би е нелюбезна, и че наистина е редно да го покани да влезе за едно кафе, но той просто наклони бейзболната си шапка с широка козирка към нея за поздрав и продължи да говори с работниците. На другата сутрин Изобел разтвори прозореца си и го извика, а той се приближи бавно и се облегна на стената, гледайки я усмихнато.

— Добре ли върви всичко? — попита тя.

Мъри я стрелна с бърз, преценяващ поглед. Никога преди не беше питала как напредва басейнът. Погледна я, сякаш мислеше, че тя открехва вратичката за някаква игра, измислена от самата нея, сякаш го вълнуваха нейните тайни мисли.

— Върви чудесно — каза той кратко. — Нима се съмняваш?

— О, не — каза Изобел бързо. — Просто те видях и ми хрумна да попитам.

— Чудесно — повтори той.

Настъпи кратко мълчание.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Изобел.

Той отново заоглежда въпросително лицето й, сякаш за да разчете чувствата й.

— Не бих искал да те прекъсвам, докато работиш — каза любезно.

— Няма проблем — каза тя, но не повтори поканата, а той не помръдна от мястото си, облегнат на прозореца й, свел поглед към нея.

— Филип ще се прибере ли за обяд? — попита тя напосоки.

— Не мисля — каза той. — Винаги можеш да му се обадиш и да го попиташ. Днес е в офиса.

— Да, знам.

Настъпи мълчание. Изобел не се сещаше какво да каже, нито й хрумваше как да приключи този разговор, който сама беше подхванала. Мъри, облегнат на стената, търпеливо я чакаше да му каже какво иска, защо го беше повикала.