Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Чакай малко, ще погледна — каза Изобел за заблуда. Остави разговора на изчакване, и погледна извинително Филип. — Трябва да проверя нещо, ще се забавя само минута.

Отиде бързо в кабинета и вдигна телефона.

— Сега мога да говоря. Но не мога да се бавя.

— Искаш ли да ми се обадиш по-късно?

— Да, така ще е по-добре.

— Защото трябва да говоря с теб за новия роман на Зелда Виър — Трой направи пауза. Изобел чакаше. — И за нас.

Чувството, което Изобел изпита, не приличаше на желание, а по-скоро на безпокойство.

— Ще ти се обадя по-късно — каза тя бързо. Беше готова да каже всичко, за да се измъкне от този телефонен разговор, докато не се почувства по-подготвена. По някаква причина настойчивата й нужда да види Трой, да бъде с него, беше изчезнала и тя не знаеше как да изрази тази промяна. Дори самата тя не я разбираше.

— Тази сутрин ли? — попита той.

— Да! — възкликна тя раздразнено. — Нали казах.

Затвори телефона и се върна в кухнята.

Преди няколко седмици Филип щеше да поиска да узнае кой е бил на телефона и какво е искал. Щеше да подхвърли заядлив коментар за това, че се обаждат толкова рано, или че изобщо телефонират на Изобел. Ако бяха журналисти, които искаха интервю, или издателите й, с искане тя да присъства на някой фестивал или някакво литературно събитие, той щеше да се възмути, че никога не я оставят на спокойствие да пише. Ако беше приятел или колега, за да й съобщи, че е присъствал на някакво събитие, той щеше да се възмути, че на Изобел никога не й предлагат такива възможности. Сега, когато тя влезе в кухнята, той просто вдигна поглед, отпи последна глътка чай, остави чашата си и каза:

— Иска ми се да постоя още с теб, но се налага да те оставя. Мъри иска да отида да видя едни нови клиенти тази сутрин. Не са кои да е, а лорд и лейди Делби, представи си. Искат да ремонтират стария си открит басейн, Мъри се надява да успее да ги убеди да му позволят да строи около него и да го префасонира в закрит.

— Ще ти трябва ли колата?

— Да. Да те оставя ли у Мъри по пътя?

Изобел се поколеба.

— Ако си сигурен, че той няма нищо против да бъда там.

— Разбира се, че няма — каза Филип просто. Надигна се от стола си и с лекота се наведе да завърже връзките на обувките си. — Той те покани, нали?

— Каза ли нещо вчера, след като се прибрах?

— Не. Защо да казва?

— Не успях да свърша никаква работа — призна Изобел. — Когато си дойде вкъщи да вземе папката, която му трябваше, сигурно е видял, че екранът е празен. Не свърших нищо вчера сутринта.

— Е, той не ти е шеф — каза Филип. — Не мисля, че изобщо е забелязал.

Изобел се поколеба. Нещо в нежеланието й да отиде в къщата на Мъри най-сетне проникна в съзнанието на Филип. Той вдигна поглед към нея и се засмя.

— Не бъди толкова глупава — каза той ободрително. — Той е човек с опростено мислене и няма никаква представа как точно работи един писател. Предложи ти офиса си. Едва ли го е грижа дали пишеш велик роман или играеш „Тетрис Макс“ по цял ден. Защо би трябвало да го е грижа?

Изобел отиде неохотно да си вземе палтото. За да отиде да работи в къщата на Мъри днес, беше сложила дълга тъмносиня пола, елегантен тъмносин комплект от блуза и жилетка, тъмносин чорапогащник и тъмносини обувки с доста високи токчета.

— Изглеждаш добре — отбеляза Филип, когато тя слезе по стълбите. — Доста издокарана.

— О, нали знаеш — каза Изобел несвързано.

Отидоха заедно до колата; Изобел автоматично се насочи към шофьорското място.

— Мога да карам — каза Филип.

Изобел се отдръпна.

— Наистина си много по-добре. Дадох си сметка дори само като те видях да се навеждаш с такава лекота, за да си вържеш връзките на обувките.

Той й отвори вратата с дружелюбен вежлив жест и каза:

— Знам. Забележително е, нали?

Изобел отново седеше в канцеларския стол на Мъри и хвърляше потайни, коси погледи към книжата на бюрото му, към саксийното растение с розови листа в суха пръст върху перваза на прозореца, към безличните, обикновени химикалки в поставката до телефона.

Заставяйки се да се концентрира, тя включи компютъра и решително напечата в най-горния край на страницата новото заглавие на новия роман на Зелда Виър: „Любящият призрак“. Щеше да й се наложи да предвиди минимум по десет страници за една глава с приемлив обем, а се налагаше да напише три глави. Реши да започне съвсем просто в началото.

Светлината се процеждаше през обикновените муселинови завеси — горещата лятна слънчева светлина се процеждаше през обикновените муселинови завеси, и яркият блясък събуди детето, което спеше в леглото — в украсеното с дърворезба легло. Франсин Шавие отвори очи — сините си като метличина очи — за поредния прекрасен ден в дома си във фермата в Прованс. Вече чуваше шепот на гласове и жуженето на бойлера в дестилационния цех за лавандула. Познатото изтънчено ухание на прясно, чисто лавандулово масло полъхна откъм отворения прозорец. Франсин го вдъхна, без да мисли за него, отметна назад завивките си — безупречно изпраните чаршафи, и стъпи върху голите дъски на пода.