Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Изобел кимна със задоволство. Клавишите потракваха успокояващо под пръстите й, обичаше почукването им, което говореше за напредък в работата. Харесваше й как движи пръсти бързо, без да гледа. Беше се учила да пише на машина, без да гледа клавишите, по настояване на баща си, който никога не беше очаквал от нея научна кариера, и беше работила като временна секретарка през повечето от летните си ваканции. Увереното почукване на пръстите й по клавишите беше толкова голямо удоволствие за нея, колкото сигурно изпитва един художник от чувственото полагане на боята. Писането на Изобел се случваше в мозъка й, в острия й, трениран интелект, и се изразяваше в танцуващите върхове на пръстите й по клавиатурата.

Тя продължи да пише, проследявайки пътя на малката Франсин през лавандуловите поля надолу към селото, където тя ходеше на училище. Пред портата на училището тя се срещна с приятелите си, сред които беше и Жан-Пиер, чиито родители притежаваха лавандуловите поля от другата страна на селото, малкото момче, което я беше обикнало още когато за първи път бяха влезли в училище един до друг.

Изобел кимна. Нямаше нужда да се съсредоточава твърде много върху описания на израстването на децата, освен това щеше да се наложи да се консултира с карта и пътеводител на района, ако смяташе да пише повече. Остави празно място на страницата и продължи с тийнейджърските им години в селцето. Двете деца се подпираха на една порта, взрени в изгряващата луна. Сега беше моментът Франсин да изрече амбициите си, а Жан Пиер да каже, че не иска нищо друго, освен тя да го обича.

Изобел се отблъсна леко от бюрото и сви рамене, за да освободи напрежението в сухожилията. Гърбът и вратът й бяха напрегнати от навеждането към клавиатурата. Откри, че не се вълнуваше особено от прости признания в любов. Много повече я влечеше неясното, двусмисленото.

Отиде в кухнята да си приготви чаша кафе. Остатъците от закуската на Мъри бяха още на кухненската маса. Беше закусвал овесена каша и беше приготвил истинско кафе: очевидно пристрастието му към „Мусонен Малабар“ още не беше затихнало. В каната беше останало малко кафе. Изобел взе чиста чаша от полицата и си наля. Той беше свършил прясното мляко: Изобел пи кафето черно и го вкуси като непозната и екзотична напитка.

Облегната на плота в кухнята на Мъри, Изобел можа да се замисли на спокойствие над този случай, много популярен в романите от типа на тези, които пишеше Зелда Виър — как някой можеше безкрайно дълбоко да желае някого и да не е наясно с това. Нима някой в истинския живот можеше да е силно обичан или да изпитва силно, несъзнателно желание, и да не го знае? Тя сви схванатите си рамене. Това беше просто характеристика на този вид литература; не беше нужно да я обмисля, трябваше само да я развие. Върна се в кабинета с кафето на Мъри и вдигна телефона, за да набере номера на Трой.

— Ало — каза той с безразличие.

— Съжалявам — каза Изобел бързо. — За преди малко. Не исках да бъда рязка. Имаше малко затруднение.

— Какво има? — попита Трой. — Филип ли?

— Не. Филип е добре. Всъщност никога не е бил по-добре. Невероятно е, като си помисля колко добре се чувства.

— Да не би човекът с басейна да ти създава проблеми?

— О, Господи. Искам да кажа. Не. Той е… — Изобел замълча. Не се сещаше за дума, с която да опише Мъри. — Работата започна — каза тя. — Ужасно шумно е. Наех стая в селото, за да не се налага да се опитвам да работя вкъщи.

— Чия стая? — попита Трой.

— На една приятелка — излъга Изобел. — Всичките й деца са напуснали дома. Има свободна стая. Каза, че мога да я използвам. По цял ден е на работа, така че изобщо не й преча

Изобел слушаше с известен ужас как лъжите се сипеха с лекота от езика й. Беше ужасена от способността си да лъже Трой, което й се струваше някак по-лошо, отколкото да лъже Филип. Но беше ужасена и от това, че имаше желание да го лъже. Не можеше да проумее защо избягваше да му каже, че е в къщата на Мъри. Беше твърдо решена да не мисли защо би избягвала да му каже, че е в къщата на Мъри.

— Е, как си? Как върви работата?

— Бях блокирала за момент, но сега започвам. Днес ще напиша една глава, а утре — още една, и още една на третия ден. Ще ти изпратя всичко към средата на другата седмица.

— Това е добре. Имах среща с Дейвид Карле. Той наистина е запален по идеята за нова книга. Казах му най-общо какво смяташ да правиш, и той каза, че точно такова нещо са се надявали да получат от теб.

— Стана ли дума за пари?