Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Да — каза Изобел. Предположи, че той вече е хвърлил поглед в кабинета си и е видял, че екранът на компютъра е напълно празен.

— Трябва да прескоча до Флийт днес следобед, искат да направят някои изменения в окончателните си планове. Филип каза, че ще дойде с мен — продължи Мъри.

— Добре — каза тя и скри лице в голямата чаша.

— Бисквита? — попита той. Подаде й пакет бисквити.

— Благодаря.

За момент мълчаха. Изобел се поколеба, опитвайки се да намери правилните думи, за да го попита къде беше сложил обувките й. Точно когато се канеше да го запита небрежно, Мъри допи чая си, изплакна чашата си под крана с топлата вода и я остави обърната с дъното нагоре върху дъската за сушене.

— Само ще взема плановете от кабинета — каза той, сякаш нямаше нищо повече за казване.

Той мина покрай нея и Изобел го чу да отваря чекмеджето на шкафа за папки. За един ужасен момент се запита дали той щеше да разбере, че не само е тършувала из къщата му, а и си е пъхала носа в бизнеса му. Седеше като статуя, замръзнала от смущение, на кухненското столче. Не можеше да си спомни дали беше затворила шкафа с папките както трябва. Чу приглушения трясък, когато той затвори чекмеджето, и шумът я накара да излезе припряно в коридора, за да го проследи, докато той излизаше от кабинета с папката в ръка.

— Добре ли върви работата? — попита той бодро.

— Да — каза Изобел. Той знаеше, че беше спала цяла сутрин в леглото му.

— Хубаво — каза той весело. Тръгна енергично към входната врата — мъж, който има да се грижи за бизнес.

— Мъри — каза Изобел настойчиво, докато той отваряше вратата. Той спря за миг на прага и се обърна към нея, с лице, стоплено от внезапен интерес, с блеснали тъмни очи.

— Какво? — попита той.

Както беше по чорапи, Изобел тръгна на пръсти към него и вдигна умолителен поглед към лицето му.

— Къде са ми обувките?

Той сведе бавно, като любовник, лице към нейното. Тя почувства дъха му по устните си. Лицето му се приближи още повече. Изобел затвори очи, предусещайки докосването му, вдишвайки мириса му. Той спря само на милиметри от целувката, с устни, почти докосващи нейните, и прошепна:

— Взех ги.

После затвори входната врата, оставяйки я сама в антрето; и си тръгна.

Изобел се върна в кабинета и седна пред празния екран. Взря се в сивотата и откри, че е неспособна на каквато и да е мисъл. Разговорът с Мъри беше толкова чудноват, толкова неочакван, че нямаше нищо, което би могла да анализира. Беше като събитие, случило се на някой друг, или случка насън. Изобел имаше чувството, че няма за какво да се залови, за да открие някакъв смисъл в него.

Явно сега Мъри имаше вече мнение за нея и отношения с нея, които не бяха под неин контрол. Вече беше изразил гласно подозрения относно поведението й в Лондон, знаеше, че тя мами Филип, макар да не знаеше какво точно прави или къде ходи. Беше станал съзаклятник в тази измама и от този момент нататък Изобел се измъчваше от опасното усещане за споделена с него тайна. Но инцидентът, който се бе случил току-що, дългият й сън без сънища в интимния уют на леглото му, това, че той я откри, и кражбата на обувките й… Изобел издаде неволно тих стон при мисълта за обувките, извърна се от екрана и скри лице в ръцете си.

Телефонът иззвъня. Изобел се поколеба. Той иззвъня отново. На дисплея се беше изписал домашният й номер. Тя отговори.

— Здравей, скъпа — каза Филип бодро. — Съжалявам, че те прекъсвам. Само се обаждам да кажа, че приключиха за деня. Безопасно е да се прибереш. Тук е съвсем спокойно.

— Ще дойда веднага — каза Изобел.

— Не върви ли добре?

— Изобщо не върви — каза Изобел.

— О, лоша работа. Ще работиш ли там утре?

Изобел се поколеба.

— Мъри каза ли, че мога да работя тук утре?

— Просто приех, че е трайна уговорка. Чакай малко, ще го питам.

— Той там ли е? — попита Изобел във внезапен пристъп на тревога. — Недей…

Но Филип вече беше оставил телефона.

— Недей! — изкрещя Изобел в слушалката.

Той дори не я чу. Тя го чу да говори с Мъри, на известно разстояние от телефона:

— Тъкмо говоря с Изобел. Има ли проблем да ползва жилището ти утре?

Изобел чу уверения отговор на Мъри:

— Разбира се, че няма проблем. Кажи й да заповяда.

Изобел трепна.

Филип се върна на телефона.

— Казва, че можеш.

— Благодаря — каза Изобел сковано. — Непременно му благодари от мое име. В такъв случай сега ще си дойда у дома.

Изключи компютъра, бутна стола навътре към бюрото и излезе от кабинета. Хвърли поглед към подножието на стълбите, за да провери да не би обувките й да са се появили отново. Нямаше ги. Огледа набързо коридора и малкия дрешник на долния етаж, да не би Мъри услужливо да ги е прибрал. Липсваха. Не смяташе, че може да се качи на горния етаж да ги търси, а пък и Мъри не можеше да ги е занесъл на горния етаж. След като я откри в леглото си, той беше отишъл в кухнята, после в кабинета, а след това беше излязъл. Навярно щеше да ги държи в колата си, докато караше Филип към Флийт. Изобел вдигна ръка и я притисна към устните си. За какво му беше на Мъри да държи обувките й в колата си?