Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Изобел отвори вратата и пристъпи напред по чорапи. Алеята на Мъри беше посипана с чакъл, който бодеше стъпалата й: тя спря за миг и я загледа, питайки се дали да се върне в къщата и да заеме чифт обувки. Въздъхна. Ако се прибереше с обувките на Мъри, това щеше да се стори още по-странно на Филип, отколкото ако пристигнеше боса; пък и не искаше Мъри да я види как си позволява още по-големи волности с притежанията му.

Затвори вратата зад себе си и предпазливо запристъпва по чакъла. Мокрите камъчета се забиваха в присвиващите се сводове на стъпалата й. Тя стигна до колата и скочи вътре, изтривайки влажните си ходила в постелката. Запали двигателя: беше странно да шофира боса, струваше й се, че почти няма контрол над колата. Подкара едва-едва към къщи, бавно и притеснено, убедена, че нямаше да успее да настъпи спирачката при спешна необходимост.

Но въпреки това смущение, въпреки изпитаното неудобство, дори в това смущаващо неловко положение, тя не изпитваше никакво негодувание спрямо Мъри. Сякаш отмъкването на обувките й беше някакво омагьосване, някакво магическо наказание, което той бе длъжен да изпълни, а тя — длъжна да го понесе. В ума й бързо се мярнаха приказни образи на боси жени. Пепеляшка, оставила пантофката си като следа, по която да я открие нейният принц. Или, нещо по-зловещо, споменът за червените обувки, които суетното момиче настояло да купи и с които било принудено да танцува до смърт. Обувките очевидно бяха своеобразен архетипен символ. Изобел изхленчи тихичко. Изглежда, нищо не помагаше. Анализирането на символичната страна на постъпката на Мъри й помогна да я разбере също толкова малко, колкото и опитите да разгадае мотивите му. Единственото, което постигна, беше да хвърли допълнителен воал на загадъчност върху необяснимата постъпка на Мъри.

Изобел спря пред къщата си и стъпи неохотно на мократа, кална автомобилна алея. Тръгна предпазливо към къщата, чувствайки как леденият мраз сковава босите й крака. Отвори предната врата и почувства първо боцкането на грубото килимче пред вратата, а после меката хладина на паркета. Изобел, боса, мислейки си, че е в безопасност, тръгна бързо към стълбите, точно когато Мъри и Филип излязоха от кухнята, и двамата по якета.

— Ти си се върнала? Тъкмо се канехме да се отбием при хората във Флийт — каза Филип. — Къде са ти обувките?

Нелепото положение накара Изобел да се изчерви — буйна, болезнена руменина. Не можеше да погледне Мъри, не можеше да срещне изненадания поглед на Филип.

— Токчето се счупи — каза тя унило. — Изхвърлих ги.

— Прибрала си се боса?

— Да.

— Но те бяха нови, нали? Трябваше да ги върнеш в магазина.

— Не се сетих.

Филип сякаш се канеше да каже още нещо: поведението на Изобел бе явно неразумно. Той хвърли поглед към Мъри. Мъри гледаше спокойно към сведеното лице на Изобел. Гледаше пулсиращата руменина по връхчетата на ушите й.

— Каква странна постъпка — каза Филип тихо.

— Бях се замислила за работата си — каза неубедително Изобел.

Филип с облекчение се хвана за това обяснение.

— Гений, а? — каза той, обръщайки се към Мъри за съгласие. Мъри изобщо не му помогна, не вдигна сериозния си питащ поглед от смутената Изобел.

— Е, ние ще тръгваме — каза Филип бодро. — Ще се върна след малко. Добре е да си обуеш сухи чорапи.

— Ще го направя — каза Изобел тихо.

Филип излезе пръв през входната врата, а Мъри откъсна поглед от ушите на Изобел и го последва. Входната врата се затвори с трясък. Изобел остана да стои, застинала на място, с единия премръзнал крак в чорап върху най-долното стъпало, поставила ръка върху централната колона на витото стълбище, докато чу как колата излиза на заден ход от алеята, докато се увери напълно, че са заминали. Тогава, едва тогава, седна сгушена на най-долното стъпало на стълбите и, обзета от паника, събу подгизналия долу чорапогащник, сякаш той бе някакво ужасно веществено доказателство, от което трябваше да се отърве незабавно.

На другата сутрин, докато Филип и Изобел закусваха, се обади Трой.

— От цяла вечност не съм те чувал — каза той. — Оставих те на спокойствие, защото си мислех, че пишеш.

— Да — излъга Изобел. — Но строителите са тук и се преместих във временен офис, затова съм малко разсеяна.

Трой незабавно долови предпазливия й тон.

— Не си сама, така ли?

— Не.

— Можеш ли да говориш?

— Всъщност не — каза Изобел небрежно.

— Да се обадя ли по-късно?