Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Обещавам — каза той. — Нещата ще станат пак каквито бяха, преди да се разболея. Отново ще бъдем щастливи, отново истински щастливи. Каквито бяхме преди — докосна бузата й и Изобел импулсивно хвана ръката му и целуна пръста му. Той й се усмихна. — Приятна закуска — каза и излезе тихо от стаята.

Изобел не докосна храната: вместо това се облегна на възглавниците и се втренчи невиждащо в тавана. „Започва се“, каза си тихо. Помисли си, че ако това беше роман, този щеше да е моментът, в който героинята трябва да направи избор, важен момент в сюжета. В романите, които Изобел пишеше, героинята винаги избираше верния път, моралното решение, пътеката на дълга, и после откриваше, че това й носи радост. „Това би било прекрасно“, прошепна си Изобел, докато отместваше подноса от коленете си. „Да се върна при Филип и да открия, че това е най-прекрасното нещо, което съм можела да направя. Да постъпя правилно и да открия, че това е най-доброто решение.“

Изобел върна обаждането на Трой, докато Филип и Мъри обхождаха отново и отново малкия участък земя между обора и къщата. Виждаше от прозореца двамата — младия, слаб и строен мъж, и по-възрастния, също толкова деен, също толкова енергичен, също толкова жизнен.

— Аз съм — каза тя на Трой. — Съжалявам, че те изпуснах вчера.

— Добре ли си? — попита той, нащрек заради хладния й тон.

— Добре съм.

— Всичко наред ли е вкъщи? Басейнът добре ли се пълни?

— Още не е започнал — каза тя. Филип хвърли поглед към прозореца й и й се усмихна — широка, щастлива и сияйна усмивка. Изобел помаха в отговор.

— Как е работата?

— Ще пиша по една глава дневно през следващите няколко дни. Ще трябва да им кажеш, че е първа чернова…

— Първата чернова от теб е по-добра, отколкото получават от повечето след дванайсетия опит — каза Трой предано. — Няма да очакват кой знае какво от първа чернова от Зелда. Във всеки случай вероятно си мислят, че аз преправям всичко.

— Направи го тогава ти — подхвърли Изобел находчиво.

— Не и аз — отвърна той. — Аз съм десетте процента политура, а не деветдесетте процента тежък труд в тази операция. Ти раждай идеите и се занимавай с писането, Изобел, а аз ще уреждам договорите.

— Къде ходи снощи? — попита тя небрежно.

— На театър, а после на клуб.

— Какъв клуб?

— От лошите — каза той предизвикателно.

— О — каза Изобел.

— А ти?

— Взехме си къри за вкъщи — каза Изобел, давайки си сметка колко скучен изглежда животът й. — Беше много хубаво. Това си е истинско удоволствие за нас, защото го вземаме чак от селото.

— Говориш така, сякаш се налага да го вземате от някое село в Мадрас.

Изобел се изкикоти.

— Не съвсем.

— А човекът с басейна остана ли за вечеря?

— Не. Ядохме сами. Вечерта си беше само наша.

Трой не каза нищо, предупреден от интуицията на любовник, че нещо се е променило, но все още не е ясно какво.

— И беше ли прекрасно? — попита той. — Да бъдете отново съвсем сами с екзотичното лакомство „пиле по кашмирски за вкъщи“?

— Беше всъщност „биряни“. Да, беше прекрасно.

— Толкова се радвам — каза той. — А той поиска ли пристройка до сградата с басейна, за да подслони колекцията си от смарагди, или всичко беше просто чиста съпружеска любов без скрити помисли?

— Обикновена любов, мисля — отвърна любезно Изобел, като долови раздразнението в таса на Трой и правилно го изтълкува като ревност.

— Колко хубаво — каза той. — Колко съпружеско. Много типично за Изобел Латимър, много в стила на „Кънтри Лайф“.

— Той ми е съпруг — изтъкна Изобел.

— А аз съм просто твой агент — съгласи се Трой. — Получавам само малък дял, нали? Не цялата торта. Това е сделката.

— Трой — каза Изобел мило. — Какво не е наред?

Настъпи мълчание.

— Обадих ти се — каза тя тихо. — И апартаментът ти беше пълен с хора, които пиеха, танцуваха и се забавляваха. Вчера ти ми позвъни на отиване към театъра и даде много ясно да се разбере, че може да не си вкъщи снощи. А аз просто вечерях със съпруга си и си легнах с него в нашето легло, както съм правила всяка нощ през последните трийсет години. Какъв ти е проблемът с това?

— Никакъв — каза Трой категорично. — Абсолютно никакъв. Трябва да, ми простиш. Имам махмурлук и той ми влоши настроението. Ще взема алка зелцер и ще ти се обадя отново да ти се извиня, когато се помиря с черния си дроб. Съжалявам, Изобел, ще ти се обадя утре.

— Всичко е наред — каза тя. Отвън пред прозореца Филип отмери с крачки известно разстояние от къщата до обора, а после се обърна и й направи знак с вдигнат палец. Изобел отново помаха и му се усмихна. На светлината на пролетното слънце той изглеждаше като момче, пълен с живот. — Ще говорим по-късно, Трой. Няма значение.