Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Мъри кимна.

— И ще поръчаме да изготвят споразумение за партньорство, което ти позволява да работиш минимален брой часове или изобщо да не работиш — каза той. — Решението ще зависи от вас двамата. Не искам да те пришпорвам, Филип. Здравето ти е на първо място.

— Това е точно каквото исках — обясни Филип. — Както ти казвах, ако мога да се върна на работа, бих искал да работя на свободна практика, да работя за себе си.

— Е, готово! — възкликна Мъри, като протегна ръка през масата. — Не клиент, а партньор! Добре дошъл в доходоносния свят на плувните басейни!

Изпиха бутилка шампанско, за да отпразнуват решението. Усещайки върху езика си студения, искрящ, остър вкус, Изобел неизбежно се сети за Зелда и Трой, но изтика мисълта за тях настрана. Не искаше да мисли за тях, не искаше онзи наситен, натрапчив полуживот да присъства в мислите й, когато съпругът й я гледаше усмихнато, с очи, сияещи от щастие, вдигнал чаша към нея.

— За нашия ренесанс, Изобел,

Тя вдигна чашата си в отговор.

— За нас.

Премисли всичко в кабинета си, насаме, взирайки се в екрана, където би трябвало да набира текста на първите три глави от романа на Зелда Виър. Ако Филип печелеше достатъчно, за да се издържат, нямаше да й се налага да пише друг роман под името на Зелда Виър. Никога повече нямаше да се наложи да бъде Зелда Виър. Зелда Виър щеше да избледнее от съзнанието на света така бързо, както ставаше с толкова много други мимолетни звезди в литературата, които написваха един роман, пожънваха огромен успех, написваха друг, проваляха се тотално, а после изчезваха напълно и без следа. Изобел можеше да остави Зелда да потъне без следа.

Най-малкото на теория Изобел можеше да остави Зелда да потъне без следа.

Но на практика?

Изобел си помисли, че животът й се бе изместил доста рязко от обстановката и сюжета на роман от Изобел Латимър към този на Зелда Виър. В един роман на Латимър всичко винаги бе свързано с правенето на избор: да се пребориш с привидността, с фалшивите цели на мимолетните желания, за да правиш истински, морално обосновани избори. В романа на Зелда всичко беше фокусирано върху фасадата, върху желанията и тяхното удовлетворяване. Напълно естествено, историята на Зелда включваше възможности за разочарование, извратеност, поквара. Изобел видя за първи път, че можеше да избере да живее живота си в която и да е от двете територии. Можеше да избере да бъде героиня на Изобел Латимър: жена, която отбягва блясъка и сексуалните удоволствия и избира вместо това дълга и по-висшия морален живот. А можеше да бъде и героиня на Зелда Виър, която казваше, че най-важното нещо на света е да признаеш и приемеш собствените си желания и да се стремиш към сбъдването им. Но Изобел осъзна и друго, също за първи път — че романът на Зелда Виър беше обратната страна на романа на Изобел Латимър: негова сянка.

Изобел разбра, че в това да живее живота си и да пише творбите си именно по този определен начин, винаги бе имало скрито, несъзнателно усещане за обратната страна. В един роман на Латимър ставаше дума за отхвърлянето на всичко, което един роман на Виър вадеше на преден план, може би дори отричане на неговата привлекателност. Навярно дори бягство от тези неща, в ужас от тяхната привлекателност. Самата Изобел, в новооткритата си способност да пише и двата вида романи, да живее два противоположни живота, да бъде две напълно различни жени, се бе довела до момента на решението. Каква книга би трябвало да напише? Какъв автор би трябвало да бъде? Кой живот би трябвало да води? Каква жена беше тя?

В понеделник сутринта Изобел беше събудена от неприятен шум — някакъв мъж кашляше и се опитваше да прочисти гърлото си пред прозореца на спалнята й. После високо засвири радио, и двама мъже започнаха да си подвикват. Филип дръпна завесите в спалнята, възкликна доволно: „О, хубаво. Много подраниха!“, и забързано слезе долу да посрещне работниците.

Шумът продължи цял ден. Първо трябваше да изкопаят основата за стените на пасажа между къщата и басейна, бяха докарали и багер за басейна в обора. Подвикваните наставления и стърженето, с което багерът „захапваше“ горния слой на почвата, а после — песъчливата скала, дойдоха в повече на Изобел, която се опитваше да завърши трета глава от новия роман на Зелда Виър в кабинета си. На обяд се оплака на Филип, че й е невъзможно да мисли.

— Не можеш да направиш омлет… — каза той равнодушно.