Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Няма ли да обядваш с нас? — попита Филип мило. Използваше присъствието на госпожа М. и Мъри като щит. Знаеше, че Изобел не би се скарала с него пред тях, а под закрилата на присъствието им, той можеше да създаде илюзията за своето разумно поведение и избухливостта на Изобел.

Изобел, знаейки точно какво правеше той, съзнавайки, че го прави нарочно, го изгледа смразяващо.

— Имам твърде много работа — каза тя студено.

Кухнята беше топла, изпълнена с мирис на домашно приготвена храна. Докато Изобел си режеше две филии черен хляб и пъхаше между тях тънко парче предварително нарязана шунка, госпожа М. извади от фурната глинен съд и вдигна капака. Надигна се пара, дъхаща на лук и месен сос.

— Доброто старо задушено — каза Мъри. — Нищо не може да се сравни с него в студен ден.

Филип подреди масата, докато Мъри седеше, без да прави нищо. Изобел сложи малко горчица отстрани в чинията си.

— Бихте ли могли да ми донесете чаша чай, след като приключите със сервирането на това? — каза тя на госпожа М. Долови ледената нотка в гласа си, но беше безсилна да направи нещо по въпроса.

— Няма ли да хапнете задушено? — попита госпожа М. -Направих достатъчно.

Мисълта как изобщо би могло да се превръща в тема на обсъждане фактът, че в къщата на Изобел има достатъчно храна за нея, купена със собствените й пари, я накара да пребледнее от негодувание.

— Не ям много на обяд — каза тя. — Както знаете, никога не съм го правила.

— А би трябвало — каза Мъри бодро. — Знам, че едно хубаво ядене по средата на деня наистина ме засища за цял следобед — той й се усмихна. — Но, разбира се, аз не се занимавам с умствен труд като вас.

— Ще ви запазя малко за вечеря — каза госпожа М. на Изобел. — Можете да го затоплите.

Изобел взе самотната си чинийка със сандвича, мъдрещ се унило по средата, и се върна в кабинета си.

Изяде сандвича, вперила поглед в празния компютърен екран. В най-горния край на екрана пишеше „Изборът и избраните“, по-надолу — „Първа глава“, а под тези думи малкият курсор примигваше, сякаш подканваше Изобел да се залавя за работа. Изобел го изгледа с безразличие, нито като враг, нито като приятел. Това беше инструмент, който вече не лягаше с привична лекота в ръката й. Чувстваше, че бе казала всичко, каквото имаше да каже относно представата за свободната воля и индивидуалния морал. След Зелда и Трой всичко във възгледите й се беше променило. Откри, че вече не се интересуваше от дребните детайли в обноските и моралните норми, вече не се интересуваше от дисциплината, необходима й, за да води почтен живот, да бъде добра жена. Сега се интересуваше само от продължителния, таен, безмълвен прилив на страстта, интересуваше се от желанието, интересуваше се от неустоимото очарование. Интересуваше се от тайните механизми на обсебването, похотта, страстта.

„Любящият призрак“

Този роман разказва историята на жена, която е изпълнителен директор в

— Хм — каза си Изобел. — Козметичната промишленост? В химическата? Не, парфюмерийната.

парфюмерийна компания. Най-големият й приятел в нейния бляскав парижки живот е нейният заместник

— Не, не е достатъчно ефектно.

е най-големият й съперник, мъж, който притежава страхотен нюх за парфюмите. Той е неин приятел от детинство, осиновен от приятели на родителите й, и двамата са израсли почти като брат и сестра.

Изобел, която беше единствено дете, за миг спря да пише и се замисли за дълбокия, еротичен заряд, който носеше за нея представата за кръвосмешение между брат и сестра. Да имаш любовник, който ти е близък като брат, би било едновременно нарушаване на фундаментално еротично табу, и огромно удобство. Любовникът ти би бил човекът, който те познава по-добре от който и да е друг, който би познавал детството ти и твоя свят. Любовникът ти би познавал нещата, които те натъжават или разсмиват. Никога не би се налагало да обясняваш асоциации, или да описваш места и хора от миналото. Бихте имали общи спомени. А ако той е брат, който прилича на теб, тогава, обичайки го, ще бъдеш много близо до изтънчен нарцисизъм.

Те дори си приличат.

Тя има любовници и приятели, но никой не се сближава много с нея. Наричат я Le coeur glace. [14] (фр.) — Ледено сърце. — Б. пр.

Изобел спря за момент и се зачуди дали това беше правилно. Как беше на френски „замръзнал“? Дали беше gelee? Сви рамене: можеше да го провери по-късно. Сега знаеше от опит, че номерът с роман под името на Зелда Виър беше да не спира, докато очертанията на историята не се оформят върху страницата. След това имаше време в изобилие да се безпокои за правописа и граматиката. Важното в роман от Зелда Виър беше да навлезе в онази част от мозъка й, която разказваше истории, и да не позволява нищо да я прекъсва. Писането на роман от Изобел Латимър беше тъкмо обратното — зависеше изцяло от добре обмислената философия зад романа, а после и от съвършеното оформяне на всеки абзац.