Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Мъри кимна, забави скоростта, когато стигна до едно кръстовище, и потегли, давайки газ, като прецени точно пролуката в трафика.

— През последните няколко дни той е по-добре, отколкото от месеци насам — отбеляза. — Сам ми каза колко добре се чувства.

— Не сте били тук преди няколко месеца — каза Изобел, опасно близо до грубостта. — Затова не мисля, че можете наистина да коментирате. Но аз бях. Гледах го и се грижех за него още от началото на това заболяване и познавам признаците. Той се напряга твърде много, и сега е прекалил. Ако си бях у дома, нямаше да му позволя.

Мъри не казваше нищо и гледаше пътя.

— Трябваше да ми кажете — каза Изобел.

— Телефонирах ви — каза Мъри тихо. Натисна спирачки на едно кръстовище и пусна друга кола да мине, а после даде газ и гладко навлезе в платното към дома на Изобел.

— Какво?

— Наистина ви телефонирах. Тази сутрин в хотела. За да ви кажа, че той не е добре, да се посъветвам с вас какво трябва да се направи. Мели каза, че ще искате да узнаете веднага, затова ви позвъних.

— О! — каза Изобел.

Мъри й отправи мила, почти нежна усмивка.

— Казаха, че не сте там. Че не сте регистрирана като гостенка. Казаха, че не сте била регистрирана и миналата седмица, когато се предполагаше, че сте отседнала там, за да преподавате.

— Сигурно има някаква грешка — каза бързо Изобел.

Мъри даде мигач и зави в алеята към къщата на Изобел.

Обърна кафявите си очи към нея, в усмивката му се долавяше нотка на дяволитост.

— О, предполагам — каза той. — Тези големи хотели могат да бъдат ужасно неорганизирани, нали?

— Да — каза Изобел. — Трябваше да проверят хубаво.

Мъри кимна. Спря колата, натисна спирачката и изключи мотора. Отново насочи към Изобел онази ленива, властна усмивка. Зачака въпроса й.

— Казахте ли на Филип? — попита тя съвсем непринудено. — Че не сте успели да се свържете с мен?

Мъри отвори вратата на колата.

— О, не — каза той. — Защо да го правя? Знаех, че ще се приберете у дома. Не исках да го тревожа, когато беше доста отпаднал. Сам реших какво да направя. Не повиках лекар. Изпратих го обратно в леглото да си почива. Не му казах, че не мога да се свържа с вас. Не казах и на Мели. Премълчах си. Мисля, че просто ще си мълча за това. Ще продължавам да си мълча за това.

— Било е глупава грешка на хотелската администрация — настоя Изобел. Усети как гласът й потръпна напрегнато, и повдигна чантата, оставена в краката й. Мъри бавно заобиколи до пасажерската врата.

— Аз ще ви я нося — каза той. — Не обичам да гледам как една дама се мъчи.

Този път тя му позволи да я вземе и каза:

— Много ви благодаря.

Когато тя се прибра, Филип беше станал, малко блед, но явно в не много лошо състояние.

— Мъри каза, че лежиш — каза Изобел, като го целуна и отстъпи назад да го погледне.

— Нищо сериозно, просто махмурлук — каза Филип. — Взех два парацетамола, поспах половин час, и ето ме, съвсем здрав и бодър.

— Все пак е добре да си починеш днес следобед — каза Изобел.

— Не се притеснявай излишно.

— Не се притеснявам. Просто се държа разумно.

Вратата на дневната се затвори, Мъри тактично ги остави сами. Чуха го да моли в кухнята госпожа М. да приготви кафе за тримата.

— Днес следобед Мъри ще ме заведе до склада си, има един труден клиент, който иска някакви специални плочки: помоли ме да му помогна да избере.

— Мъри може и сам да си избере плочките! — възкликна Изобел нетърпеливо. — Защо му трябва помощта ти?

— Казва, че имам око — заяви Филип гордо. — Мога да си представям мислено цветовете. Казва, че това е много рядко срещано. Той например не можел да го прави.

— Мисля, че би трябвало да си починеш.

— Почивах си. Тази сутрин си почивах половин час. Това е всичко, което ми трябва.

— Не си добре! — извика тя отчаяно.

Той я погледна без капка обич и каза:

— По-добре съм отвсякога. Не се опитвай да ме дърпаш назад.

— Аз? Да те дърпам назад! Какво искаш да кажеш?

Филип се канеше да отговори, когато вратата се отвори и Мъри влезе с подноса и три чаши кафе.

— Това ще ви хареса — каза той на Изобел. — Нарича се „Мусонният Малабар“. Гледах едно предаване за него. Оставят зърната на открито, докато мусонният дъжд ги облива върху съхнещите стъбла. Не е ли страхотно?

— Не искам никакво кафе — процеди Изобел и излезе от стаята.

Цялата сутрин Изобел посвети на преглеждане на пощата си и отговаряне на писма, излезе от кабинета само да си вземе сандвич за обяд и да го изяде на бюрото си.