Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Спомням си как го четох — каза Трой. Помнеше, но не каза, че го беше чел като осемнайсетгодишен студент в първи курс. Изобел е била в началото на трийсетте си години. — Беше книга на годината, нали? Всички говореха за него.

— Да — каза тя. — Беше невероятно. Изведнъж всички искаха да говорят с мен, журналистите звъняха непрекъснато и ме питаха за какво ли не, участвах в предавания за книги и всякакви такива неща. Беше чудесно. Филип ме посъветва да се откажа от преподаването и да се съсредоточа върху писането си, и аз го направих. Всичко започна тогава. Имаше няколко месеца, в които ме канеха навсякъде, партита и литературни фестивали — за една нощ внезапно се превърнах в звезда.

Тя въздъхна.

— И точно тогава, когато всичко вървеше толкова добре, Филип се разболя. Отначало приличаше на грип — той остана в леглото за няколко дни и си мислехме, че не е нищо сериозно. После температурата му започна да се покачва непрекъснато и той получи лек припадък, нещо като епилептичен пристъп. Беше ужасяващо, повиках линейка и го откараха в болницата. Мислеха, че е само гърч от температурата, но го задържаха за изследвания. Резултатите от кръвните тестове излязоха, и там решиха, че е някаква вирусна инфекция, която не могат да излекуват, просто трябвало да се оправи от само себе си.

Тя въздъхна отново.

— Но това така и не стана. Той се върна на работа, но се уморяваше толкова, че не можеше да изкарва работния ден докрай. Заспиваше следобед и секретарката му се опитваше да го прикрива. После припадна на работа и трябваше да се прибере вкъщи и да постъпи отново в болница. Същото нещо. Обостряне на вирусна инфекция. Вероятно вече била увредена имунната система. С времето може би състоянието му щяло да се подобри. Можеше да се възстанови, а може би не. Никой не знаеше. Това беше най-лошото. Съветвахме се с най-добрите специалисти в страната, а те не знаеха.

— И? — подтикна я Трой.

— Той напусна работа, от компанията му платиха много добре. Решихме да заживеем в провинцията, близо до мястото, където беше израсъл. Купихме къщата, беше малко занемарена — ферма, взехме я евтино и я стегнахме. Свърших голяма част от работата по обзавеждането, а в дните, когато беше добре, Филип ми помагаше. Но непрекъснато беше уморен.

Намерихме нов специалист, който каза, че според него състоянието вероятно е причинено от алергия. Но веднъж започнало, то беше прогресиращо, и водещо до инвалидност. Но и той не можеше да направи нищо. Филип прие факта, че състоянието му няма да се подобри и че няма да се върне на работа. Моята кариера му доставяше голямо удоволствие, а тя продължаваше да се развива добре — Изобел помълча. — Понякога си мислех, че в къщата ни има място само за един успял човек. Че моята звезда изгря, а после тази на Филип помръкна. Сякаш той нямаше какво друго да прави, освен да боледува.

Тя поклати глава.

— Знам, че е глупаво. Той е много болен. Просто нямахме късмет — пое си дъх. — Както и да е, кариерата ми се превърна във всичко за нас. Нямаме деца, нямаме близки, дори нямаме много приятели. Единственото нещо, което споделяме, хобито ни, ако щеш, са книгите на Изобел Латимър. Винаги ги обсъждаме, винаги разглеждаме заедно кориците и анотациите, и графика на издателите, и рецензиите. Това е главният ни интерес. Това е единственият ни интерес. Ето защо никога не бих могла да се прибера у дома и да кажа на Филип, че хонорарите са станали по-ниски или че издателите вече не искат книгите ми. Ще бъде все едно да се разболее отново, съвсем отначало. Книгите са това, което правим, сега, когато няма нищо друго за правене.

— Но сега налице е басейнът — намекна Трой. — И Мъри.

Изобел поклати глава, при движението косата й се разпиля по килима.

— Това е само мимолетна фаза — каза тя. — Мъри ще си отиде, когато басейнът бъде завършен, и когато това стане, обзалагам се, няма да плуваме в него повече от веднъж седмично, ако изобщо го правим. След три месеца, след шест, старият обор отново ще пустее и никой няма да вижда отражението на водата по тавана. Всичко ще е само пари, хвърлени на вятъра — въздъхна тя. — В канала. Буквално. А когато се наложи да му кажа, че книгите се провалят, няма да ни е останало нищо, което да ни доставя радост. Няма да имаме абсолютно нищо.

— Само че сега ти имаш Зелда — добави Трой.

При тези думи Изобел обърна глава, очите й срещнаха неговите, бузата й се опря в наситените цветове на килима.

— Да — каза тя тихо. — Мислех, че нищо няма да се промени. Мислех, че животът ни е определен веднъж завинаги. Всичко, което можеше да се случи, беше състоянието на Филип бавно да се влошава все повече и повече, а аз да ставам все по-уморена и по-уморена и все по-тъжна и по-тъжна. Но, както казваш, сега налице е Зелда. А ако мога да задържа Зелда в живота си, тогава никога повече няма да бъда толкова отчайващо нещастна.