Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

— Хей, зачервила си се.

— Карах кънки.

— Кънки на лед? В работно време?

— Нещо като служебно задължение. Нов подход.

С Ричард си уговорихме среща, за да се разберем. Виждахме се почти всеки ден, откакто той се изнесе. Както обеща, той прибираше Ем от училище, а после оставаше да хапне с децата. „Старбъкс“ ми изглежда като подходящото място за мирно споразумение, съвременната ничия земя, едно от онези заведения, в които нарочно е търсена домашната обстановка, в която нямаме време да хапнем. Вътре е учудващо тихо, но притеснението от срещата е като при всички първи срещи — той дали ще… няма ли… само че сега въпросите се отнасят за развод. Няма ли, дали ще…?

Намираме две свободни места в ъгъла с меки кадифени столове. Рич отива да вземе нещо за пиене. Поръчах си кафе с обезмаслено мляко; той се връща с горещ шоколад, от който имах нужда.

Общите приказки са непоносимо общи — нямам търпение да стигнем до съществената част, за да се свърши, по един или друг начин.

— Как е работата, Кейт?

— О, добре. Всъщност скоро може би ще напусна. Или по-скоро тя ще ме напусне.

Рич поклаща глава и се усмихва.

— Те никога няма да те уволнят.

— О, биха могли при определени обстоятелства.

Той ме поглежда разбиращо.

— Да не би да говорим за безсмислена жертва, госпожо Шаток? Познах ли?

— Откъде ти хрумна?

— Не съм вчерашен, за да не помня периода ти с колоезденето против атомната бомба.

— Дадох на фирмата всичко, Рич. Време, което се падаше по право на теб и децата.

— И на теб, Кейт.

Някога можех да чета по лицето му като по книга, но сега книгата е преведена на друг език.

— Мислех си, че ще одобриш решението ми, Рич — да се освободя от системата. — Откакто ме напусна, изглежда по-млад. — Майка ти мисли, че съм се запуснала.

— Майка ми мисли, че Грейс Кели се е запуснала. — И двамата се засмиваме и за момент „Старбъкс“ се изпълва със звука на онова, което бяхме — ние.

Започвам да разказвам на Рич историята на Уинстън.

— Кой е Уинстън?

— Шофьор от таксита „Пегас“, но се оказа, че е философ.

— Философ, който кара такси, звучи безопасно.

— Не, той е фантастичен, наистина. И така, Уинстън ми разказа историята за този генерал, който открил едно племе до един водопад и водачът на племето…

— Цицерон.

— Не…

— Цицерон, това е от Цицерон. — Съпругът ми разчупва бисквитата на две и ми подава едното парче.

— Нека да отгатна. Някой, който е починал много отдавна и за когото не съм чувала, защото съм посещавала лошо средно училище, но който е важна част от образоването на всеки цивилизован човек?

— Обичам те.

— Е, значи разбираш. Обмислям дали да не се махна от водопада, за да видя няма ли да започна да чувам по-добре.

— Кейт?

Той протяга дясната си ръка през масата. Дланите ни са една до друга, сякаш чакаме някое дете да ги нарисува върху лист.

— Нищо не ми е останало за любовта, Рич. Аз съм куха отвътре. Кейт вече не живее тук.

Ръката му вече е върху моята.

— Говореше да се махнеш от водопада?

— Мислех си, че ако аз, ако ние се отдалечим от водопада, бихме могли отново да се чуваме и после да решим дали…

— Дали шумът ни е пречел да се чуем, или фактът, че няма вече какво да си кажем?

Случвало ли ви се е да изпитвате огромно облекчение, че има човек на света, който знае какво точно си мислите? Кимам с благодарност.

— Казвам се Кейт Реди и съм работохоличка. Нали това казват на онези събрания?

— Не съм казал, че си работохоличка.

— Защо не? Не е ли истина? Не мога да се откажа от работата. Това не ме ли прави пристрастена?

— Имаме нужда да си откупим известно време. Нищо повече.

— Рич, спомняш ли си как Ем се опита да спаси „Спящата красавица“? Не ми излиза от главата.

Той се усмихва. Една от най-хубавите страни на това, да имаш деца, е възможността да споделяш милите си спомени с друг човек — можете да призовете едно и също минало. Два спомена, но един образ — дали е също толкова хубаво, като две сърца да бият в едно?

— Лудо хлапе. Беше така разстроена, че не може да стигне до онази глупава принцеса — казва Рич с онази силна гордост, която поражда у нас Ем.

— Тя много би искала да се прибереш у дома.

— Ами ти? Ти искаш ли, Кейт?

Възможността да кажа нещо гордо и предизвикателно увисва в очакване да бъде откъсната като зрял плод. Оставям я да виси и казвам:

— Аз също искам да си дойдеш у дома.

„Спящата красавица“ винаги е бил любимият филм на Емили — първият, който й направи впечатление. На две години тя се вманиачи по него. Стоеше пред телевизора и викаше: „Навий го, навий го!“