Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

Усмивката й се стопява.

— Ти къде ще бъдеш?

— Няма да ме има за известно време.

— Не — казва тя. — Не искам прощален подарък.

— Ще се оправиш.

— Откъде знаеш?

— Хей, кой те обучи?… Във всеки случай престана да се извиняваш, затова знам, че си готова.

— Не — казва Момо и ме поглежда косо. — Само една от нас може да бъде Реди, Кейт. — После слага ръка на рамото ми и ме целува бързо по бузата.

По пътя към офиса в таксито, с планинска верига от обувки в краката ни, тя ме попита защо напускам и аз я излъгах. Казах й, че трябва да се преместя по-близо до майка ми, която е болна. Някои неща не можеш да споделиш дори с жените, които обичаш. Дори със себе си.

Причини да напусна работа:

1. Защото водя двойствен живот и нямам време да се радвам на нито един от двата.

2. Защото двайсет и четири часа не стигат.

3. Защото децата ми няма вечно да бъдат малки.

4. Защото един ден забелязах, че съпругът ми ме гледа, както майка ми гледаше баща ми.

5. Защото е жалко една жена да се превърне в мъж.

6. Защото съм твърде изморена да измисля друго, защото…

На следващата сутрин, преди подаването на оставката ми, трябваше да подредя. Семейството гълъби отдавна бе отлетяло — двете малки се бяха научили да летят в края на пролетта — но книгите, които бяха скрили майката и малките от ястреба, все още си стояха. Този път не рискувах по перваза. Извиках Джералд от охраната, за да ми помогне да отворя прозореца. Всички книги бяха непокътнати, с изключение на „Десетте природни закона за успешно ръководство на времето и живота: доказани стратегии за увеличение на работоспособността и вътрешния мир“. Приличаше на пещерен под с малки сталагмити от птичите курешки, закрили надписите на корицата.

Когато отидох в офиса на Род, заварих го седнал на неговото бюро зад наградата „Равноправие сега!“ — везни с миниатюрна женска фигура от бронз върху едното блюдо. В другото Род беше поставил желирани бонбони.

Прие новината за напускането ми много зле. Всъщност толкова зле, че се чу през стената в съседния кабинет на Робин Купър-Кларк.

— Кейти дезертира — обявява Род, когато шефът на Инвестиционния отдел провира глава през вратата, за да установи източника на гръмогласните викове.

Както очаквах, Робин ме покани в кабинета си.

— Има ли нещо, с което да те убедя да промениш решението си, Кейт?

Само ако промениш света си, отговарям наум.

— Не, едва ли.

— Ами работа на половин ден? — проучва той с неговата сянка на усмивка.

— Виждала съм какво става, когато една жена се опитва да работи на половин ден, Робин. Започват да говорят, че си почива, а после я отрязват. Отнемат й фондовете един по един, защото всеки знае, че управлението на парите е работа на пълен работен ден.

— Трудно е да управляваш парите по-малко от пет дни седмично.

Не казвам нищо. Той опитва другояче.

— Да не би да е въпрос на пари?

— Не, на време.

— Ааа. „Sed fugit interea, fugit inreparable tempus“ 63.

— Ако това означава, че човек не бива да губи по четиринайсет часа на ден пред монитора, тогава да.

Робин идва от моята страна на бюрото и застава в неловка поза, която наричат достойнство.

— Ще ми липсваш, Кейт.

Прегръщам го вместо отговор — вероятно първата прегръдка в офисите на „Едуин Морган Фостър“.

После се прибирам у дома, като внимавам да не пропусна да претичам през тревните площи.

Вече не я е страх от съда. Нямат нищо, за което да се хванат. Нищо, за което да й предявят обвинение, за което тя да не се е обвинявала сама хиляди пъти. Ето я, изпълнена с тиха увереност, но тогава обявяват името на следващия свидетел и изведнъж тя разбира, че всичко е свършило. Времето й изтича. Докато се олюлява напред, чувствайки, че й става лошо, ръцете й се вкопчват здраво в дъбовия ръб на подсъдимата скамейка. Призовали са единствения човек на света, който я познава истински.

— Съдът призовава госпожа Джийн Реди.

Обвиняемата е разстроена при гледката на собствената й майка, която отива на свидетелската скамейка, за да даде показания срещу нея, но във външния вид на по-възрастната жена има нещо, което намира за странно окуражаващо. Трябват й няколко секунди, за да разбере какво е то: мама носи червената кашмирена жилетка, която Кейт й подари за Коледа, върху блузата на цветя от „Либърти“, която й купи за рождения ден по-миналата година. Направила е сефтето на дрехите, които пазеше за специални случаи.

— Кажете трите си имена, моля.