Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

След онази сутрин на ледената пързалка повече не видях Джак Абелхамър. Промених си имейла, защото знаех, че волята ми не е достатъчно силна, за да ме спре да му пиша. Освен това знаех, че бракът ми ще има някакъв шанс само ако се откажех от въображаемия си любовник: ако Джак беше мястото, където отивах да си поиграя, какво оставаше за Ричард? Въпреки това всеки път, когато проверявам в пощата си, част от мен очаква да види името му в получените писма. Казват, че времето лекувало. Кой го казва? За какво говорят? Мисля, че някои чувства, които човек изпитва през живота си, оставят неизличима следа и можем най-много да се надяваме, че ще избледнеят малко с годините.

Никога не спах с Джак — съжалението ми е с размерите на континент — но лошата храна и разкошните песни в „Синатра Ин“ бяха най-хубавият секс, който съм правила. Когато изпитваш толкова силни чувства към някой мъж и той изчезне от живота ти, след известно време започваш да мислиш, че само си си въобразявала, а другият човек не е бил наранен. Но може би другият е чувствал същото. Все още пазя последното съобщение, което той ми изпрати.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Кейт,

От известно време нямам вести от теб, затова предполагам, че си се заела с кестените и майчинството на пълен работен ден. Но аз знам, че ще се завърнеш. Да живее кестеновата героиня…

Род в ЕМФ ми каза, че си напуснала Лондон. Помниш ли как баща ти е наричал Синатра? Светецът покровител на несподелената любов.

Най-хубавото на несподелената любов е, че е вечна.

С Ричард продадохме съборетината в Хакни и се преместихме в Дарбишър, близо до семейството ми, където си купихме къща в края на едно селце с хубав изглед и ливада. (Винаги съм искала ливада, а сега, когато имам, не знам какво да я правя.) По къщата има много работа, но няколко стаи са добри, а другите могат да почакат. Децата са щастливи, че имат пространство за тичане, а Ричард е в стихията си. Когато не работи по новия Център за изкуства, строи каменна стена и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

Малко след като напуснах, ми се обади Робин Купър-Кларк с молба да работя с него по един спекулативен фонд. Почасова работа, минимум задгранични пътувания, всички онези обещания, които много добре знаех, че ще бъдат загърбени в разгара на гонитбата. Изкушението беше голямо — с парите, които ми предлагаше, можех да купя половината село, а бюджетът ни беше доста ограничен само с доходите на Ричард. Но когато Емили ме чу да споменавам името на Робин, придоби сериозно изражение и каза: „Моля те, не говори с него.“ Купър-Кларк бе име, което свързваше с врага.

Знам, че дъщеря ми сега е малко по-добре. Няколко месеца, след като напуснах работа, осъзнах, че онези внимателно планирани разговори на лягане не са ми казвали и половината от онова, което наистина минава през главата на Ем. Тези неща излизат спонтанно, не по мое желание или по принуда. Просто трябва да си наоколо, когато се случват. Що се отнася до брат й, колкото по-сладък става, толкова по-големи пакости прави. Напоследък откри легото, с което строи стена, и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

С Ричард и децата бяхме на гости на Робин и се запознахме със Сали Купър-Кларк. Беше мила и сърдечна, каквато ми я бе описал Робин, и си личеше, че с нейна помощ си е възвърнал спокойствието и тонуса, да не говорим за безупречните му ризи. По пътя за вкъщи оставих Рич и децата в градината на едно крайпътно заведение и отидох пеша до църквата и надолу по хълма до гроба на Джил Купър-Кларк.

Не е ли странно как човек има нужда да отиде до самото място, където някой е погребан? Ако Джил е някъде, сега трябва да е навсякъде. Все пак застанах пред спретнатия бял паметник с красив надпис. Най-отдолу пишеше: „Тя бе обичана“.

Всъщност не го изрекох на глас — това бе Съсекс, за Бога — но си помислих за нещата, които исках да знае Джил. Казват, че жените имат нужда от образци за подражание и сигурно е така, но високите постижения не се ограничават само с амбициозните личности. Съществува схема за оценки, до която никога не сме прибягвали в ЕМФ, но според нея Джил беше най-богатият човек, когото познавам.

А аз? Какво стана с мен? Ами прекарах известно време със себе си — доста незадоволителна компания. С удоволствие водех Емили в местното училище и я чаках отвън, за да я прибера. Локвите по това време на годината са замръзнали и обичаме да стъпваме върху тях и да чакаме да се спука ледът. През деня с Бен се мотаехме из къщата и излизахме на сутрешно кафе с другите майки с малки деца. Бях отегчена до смърт. Екземата ми се изчисти, но бузите ме боляха от усилието да изглеждам дружелюбна и заинтересована. На опашката в местната банка се хващам, че хвърлям крадешком погледи към курсовете на чуждите валути. Имам чувството, че си мислят, че планирам обир.