Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

После преди два дни ми се обади Джули. Мобилната връзка не беше много добра, но си личеше, че говори през сълзи. За миг си помислих, че е мама, и сърцето ми се обърна, но не беше това. Фабриката, за която Джули работеше на парче, фалирала. Управителят се изпарил, а синдиците поели нещата. Слагали катинари на вратите. Всички работнички, които били още на машините си, сега треперели на студа на двора. Мога ли да отида?

Не, отговорих аз. Бен трябва да обядва и освен това наистина не знам с какво бих могла да помогна. Когато Джули ми отвърна, веднага разпознах тона от детските й години, който по-малката ми сестра използваше, когато искаше да легне в леглото при мен, докато виковете на нашите се чуваха през дъсчения под.

— Но аз казах на всички, че си бизнес дама, Кат, и ще можеш да ни обясниш какво е положението.

Сресах се, сложих си малко червило и извадих сакото на „Армани“ от гардероба в стаята за гости. Исках да изглеждам като жената, която Джули бе описала на колежките си. Когато се пъхнах в него, сякаш отново облякох униформата си — сивата вълна, импрегнирана с мириса на власт, на пари и на свършена работа. Успях да сложа Бен на детското столче в колата — тясно му е, трябва да купя ново — и се отправих към индустриалната зона. Не беше трудно да намеря фабриката на Джули. Надписът на оградата гласеше: „Традиционни английски къщички за кукли“, а над него имаше стикер: „Ликвидация: тотална разпродажба!“ В двора имаше около четирийсет жени — шивачки, много от тях носеха удивителни сарита. Направиха ми път, когато пристигнах, все едно че вървях между ято тропически птици. Размахах старата си платинена карта от американската стоковата борса пред мъжа на страничния вход и му казах, че идвам от Лондон да купувам. Вътре куклените къщи бяха изоставени недовършени — миниатюрни дивани, столчета, рояли с размера на пудриера.

— Какво можем да направим, Кейт? — попита Джули, когато излязох.

Абсолютно нищо.

— Ще се опитам да разбера какво е станало.

На следващия ден заведох Емили на училище, оставих щастливия Бен при също толкова щастливата му баба и хванах влака за Лондон. Отидох с такси до Индустриалната камара. Не ми отне много време да издиря счетоводните документи от последните пет години на фабриката. Да ги бяхте видели. Предприятието беше развалина — приходи, които едва покриваха производствените разходи, никакви инвестиции, купища дългове.

Във влака на връщане се опитах да чета вестник, но редовете подскачаха пред очите ми. Съществуват редица етични фондове с изричната инструкция да инвестират в изцяло женски фирми, аз най-добре от всички го знаех. Пари, които на практика само чакат някой да ги вземе. Но когато влакът се разтресе и спря в Честърфийлд, разумът ми си дойде на мястото си.

Кейт Реди, не мога да повярвам, че изобщо си го мислиш.

Да се заемеш с нещо такова? Да не си се побъркала? Сигурно чавка ти е изпила мозъка, жено.

19.37 :

Време за лягане. Миене на зъбите, две прочитания на „Котка в шапката“, четири рецитации на „Лека нощ, луна“, три на „Малките бухалчета“. Посещения в тоалетната — четири, сядане на гърнето — две, време до загасянето на лампите — четирийсет и осем минути. Трябва да го подобря.

20.37 :

Обаждане на Канди Стратън в Ню Джърси, за да обсъдим поръчковата търговия по пощата и дистрибуцията с оглед на глобалния бизнес с куклени къщи.

— Знаех си — възкликва тя.

— Правя проучвания за една приятелка.

— Да бе. Кажи й да си сложи онзи червен сутиен, когато отива да осигури финансирането.

21.11 :

Обаждам се на Гери в „Дикинсън Бишъп“ в Ню Йорк. Издирвам фондове, специално предназначени за инвестиране в изцяло женски фирми. Гери казва, че това направо си е кражба.

— Етичните фондове са новата „Виагра“, Кейти.

22.27 :

Бен се е подмокрил в леглото. Сменям чаршафите. Опитвам се да намеря памперс. Къде са памперсите?

23.48 :

Събуждам Момо Гумератне в дома й, за да поговорим за възможностите дървените рамки на къщичките да бъдат изработвани от работници, наети от шриланкската агенция, чийто финансов съветник е тя.

— Кейт — пита тя, — мога ли да се включа и аз?

— Аз нищо не правя. Лягай да спиш.

Полунощ :

Занасям чаша вода на Емили. Големите сиви очи ме гледат в тъмното.

— Мамо, ти мислиш — казва обвинително.

— Да, мила. Разрешено е, нали знаеш. Искаш ли да помогнеш на мама да построи една къща?

— Да, но трябва да има кула, където красавицата да спи.