Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

Открадването на време, за да го прекарам с децата, прилича на извънбрачна връзка — същите лъжи, за да се измъкнеш за среща, същото чувство на задоволство и, разбира се, на вина.

Мисля, че съм забравила как да пилея време и децата трябва да ми припомнят.

Не ме мрази, ако напусна работа, моля те. Знам, че си говорехме как трябва да продължаваме, за да докажем, че не е невъзможно. Просто все си мислех, че може би работата ми ме убива, а сега съм уплашена, че съм умряла, без да забележа.

Дъщерите на нашите дъщери ще ни обожават и ще пеят в благодарствен хор: „Добра работа, добра работа, добра работа, сестро суфражетке!“

С цялата ми обич К хххххххххххх

7.54 :

Докато очаквам почукването на вратата, осъзнавам с какво нетърпение горя да кажа на Уинстън за плана. Най-накрая имам с какво да впечатля „Пегас“ — доказателство, че не съм само кон с капаци, който лакейничи пред капиталистическия строй. Но след като му разказах на един дъх всичко за пелената на татко и интервюто на Алис с Бънс, Уинстън не изрече нищо, освен лаконичното:

— Не трябва да забравяш, че имаш да храниш две малки деца.

Пет минути по-късно обаче, когато попадаме в обичайното задръстване, той ме пита дали знам историята на Сципион. Поклащам глава.

— Добре. Римският генерал Сципион сънувал сън. В съня си открил село, което било построено точно до голям водопад. Шумът от водопада бил толкова оглушителен, че трябвало да крещиш, за да те чуят. „Как понасяте този шум по цял ден?“ — попитал Сципион старейшината на селото, надвиквайки се с рева на спускащата се отвисоко вода. „Какъв шум?“ — учудил се старецът.

Пегасът се придвижва, тресейки се, с още няколко сантиметра и когато Уинстън натиска спирачката, измучава като умираща крава.

— И каква е поуката от историята? Моля ви, кажете ни, сър?

В огледалото виждам как се ухилва доволно и лукаво.

— Ами според мен всички ние живеем на подобен свой си шум и сме толкова свикнали с него, че не го чуваме. Но ако човек се отдалечи, го чува и си мисли: „Господи, този водопад вдига дяволска врява. Как съм живял на такъв шум?“

— Да не искаш да кажеш, че и аз си имам един такъв водопад, Уинстън?

Той се засмива по своя си накъсан маниер, който харесвам:

— Кейт, твоят е цяла Ниагара.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос, Уинстън?

Когато поклаща глава, купето още веднъж се изпълва с онзи златист прах:

— Аз ли съм основният ти клиент?

— Ти си единственият.

— Разбирам. И колко шофьори работят за таксита „Пегас“? Нека да отгатна. Ти си единственият?

— Да. Скоро обаче трябва да приключа с таксито. Имам изпити.

— Машинно инженерство?

— Философия.

— Значи ти си един вид мой личен шофьор, моят собствен крилат кон?

Той натиска весело клаксона в потвърждение.

— Знаеш ли, че на шофьорите им приспадат от данъците, а на хората, които отглеждат деца не, Уинстън?

Още едно изсвирване на клаксона стряска група костюмари на тротоара и те се разпръсват като гълъби.

— Светът навън е полудял, човече.

— Не, шибаният мъжки свят навън е полудял. Имаш ли дребни?

Докато се отдалечавам, си мисля, колко ще ми липсва, когато чувам един глас зад мен:

— Ей, имаш ли нужда от кола за бягство, госпожо?

10.08 :

Обаждане от рецепцията на входа. Казват, че човек на име Абелхамър ме чака, и сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Когато слизам долу, той стои с широката си усмивка и два чифта кънки за лед.

Клатя глава, докато отивам към него.

— Не, не мога да се пързалям.

— Да, но аз мога. Достатъчно и за двама ни.

— Категорично не.

По-късно, когато правим четвъртата си обиколка на пързалката, Джак казва:

— Трябва само да се облегнеш на мен, Кейт, толкова ли е трудно?

— Да, трудно е.

— Господи, жено. Само се облегни на мен — спомни си Джон Дън 62, мисли за нас като двойка компаси. Аз ще стоя неподвижно, а ти ще се въртиш около мен, разбрано? Няма да паднеш. Само се отпусни.

Така че се отпускам. Пързаляхме се около час и не съм сигурна какво написахме на леда. Трябва да си птица — един от моите гълъби — или да седиш горе в офиса на шефа ми, за да видиш какво написахме този ден. Любов или сбогом, или и двете.

Джак искаше да ми купи горещ шоколад, но аз казах, че трябва да вървя.

Усмивката нито за миг не слезе от лицето му.

— Сигурно срещата е много важна?

— Да. С един мъж, когото познавах.

Странно колко бързо човек може да забрави как да прегръща някого, дори съпруга си. Особено съпруга си. Трябва да мине известно време, за да оцениш геометрията на прегръдката — точния ъгъл на главата ти по отношение на неговата. Трябва ли да се отпусне под шията му, както правят гълъбите, или носът да се притисне към гърдите му? И ръцете ти — сключени около кръста му или дланите, поставени отстрани на бедрата му? Когато се срещнахме с Ричард пред „Старбъкс“ по обед, и двамата искахме да се целунем по бузата, но ни изглеждаше твърде глупаво, целувка, с която целуваш леля си, така че разтворихме ръце в неловка прегръдка. Чувствах се неудобно, сякаш всички ме гледаха, както когато татко ме заведе на дансинга на първата ми вечеря с танци. Тялото на Ричард ме порази с материалността си — косата му, мирисът му, заоблеността на рамото му под пуловера. Не беше сухото докосване, знак, че страстта е пресъхнала. По-скоро е като танц на сенки — все още го желаех и мисля, че и той ме желаеше, но не се бяхме докосвали от много дълго време.