Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

В ъгловото сепаре в дъното, точно до изхода, седи чернокос господин, който смътно ми се струва познат. Приближавам се и веднага се сещам точно кой е.

— Джереми! Джереми Браунинг! — поздравявам клиента си със сърдечност и сила, които завинаги ще отекват в душата му.

— Здравей, Джереми. Радвам се да те видя тук — изричам разпалено. — Това сигурно е… Анабел, нали?

Момичето, което седи на лявото бедро на клиента, ме поглежда с нещо средно между самодоволство, подигравка и усмивка, която говори, че за съжаление тя не е госпожа Браунинг, но не би отказала да стане, ако й се удаде възможност.

Протягам ръка към нея, но Джереми я поема ентусиазирано.

— Боже, Кейт, не очаквах да те видя тук.

— Правя проучване за разширяване на портфолиото за свободното си време. Може би ти можеш да ми помогнеш? Този сектор е все още нов за мен. Забележително, нали? Е, трябва да вървя, приятно ми бе да се запознаем…?

— Черил.

— Приятно ми е, Черил. Ще се погрижиш за него, нали?

Отдалечавам се, доволна от мисълта, че завинаги държа във властта си поне един мъж. Когато се връщам на масата, Канди е заета да сочи кои от момичетата на сцената са си правили гърдите и доколко успешно.

— Боже, погледни бедното дете с червената коса. Мисля, че ядрените оръжия на британска земя вече са излишни.

— Трябваше да видиш състоянието на циците ми, когато бях бременна с близнаците — казва Джудит, която вече е на третия си коктейл.

С ужас наблюдавам как танцьорката, която обсъждаме, слиза от сцената и се приближава към нас, хванала гърдите си по начин, по който гледачът на кучета държи палетата за оглед.

— Е, на това му викам жонглиране — провиква се Алис. — Балансът между работа и личен живот — как ти се струва, Кейт?

— Тазовото й дъно сигурно е в добра форма — вмята Каролайн, като сочи към друга танцьорка, която прави движения с таза си, все едно ще роди сладолед.

— Какво е тазово дъно? — питат Канди и Момо в един глас.

Когато им обяснявам, Канди, която мисли, че предродилните курсове се водят от комунисти, не скрива отвращението си.

— Но нали тазовото си нещо се връща на място след раждането?

Докато дансингът се тресе, майките около масата не могат да спрат да се смеят и мъжете в клуба гледат с притеснение, което може да бъде предизвикано единствено от женски смях.

Вдигам чашата си.

— Да съберем целия си кураж като щит, и не ще се огънем!

— „Умирай трудно 2“? — пита Момо.

— Не, „Макбет“. — На какво ги учат в днешно време?

Когато Робии Купър-Кларк се чувства неудобно, прилича на човек, който се опитва да арестува сам себе си — с едната ръка притиска силно гърдите си, а другата е преметнал през врата си. Точно толкова притеснен изглежда по време на придвижването ни към „Суитингс“, три дни след срещата в клуб „Съклинг“. Ресторантът е доста далеч от офиса, но Робин много настояваше да обядваме точно там, така че докато марширува с бойна стъпка, аз потичвам до него, като правя по три крачки на една негова.

„Суитингс“ е институция в Ситито. Рибен ресторант с претенцията да прилича на рибен пазар — много бодри възгласи, шум, мраморни плотове — битпазарът на богаташите. Отпред има плотове и високи столчета, където хората могат да седнат и да човъркат раците си, а в дъното има помещение с дълги маси като в училищен стол. Ако привилегията е чужда страна, то „Суитингс“ е кварталното й кафе.

С Робин сме настанени в края на една от дългите общи маси.

— Неприятна история, тази работа с Бънс — промърморва той, докато разглежда менюто.

— Ммм.

— Момо Гумератне изглежда свястно същество.

— Тя е страхотна.

— А Бънс?

— Таралеж в гащите.

— Разбирам. А сега, какво ще си поръчаме? — Сервитьорът ни чака, готов да запише поръчката ни, и за първи път забелязвам в какъв вид е Робин — дясното крило на яката на ризата му е нагънато като хармоника, а зад ушите му има запетайки от неизбърсана пяна за бръснене. Джил никога не би го пуснала да излезе в този вид.

— А, да. За дамата нещо хищно със зъби, а за мен от някой застрашен от изчезване вид. Може би супа от костенурка или моруна, умъртвена от кръвожадните испанци? Какво мислиш, Кейт?

Все още се смея, когато Робин казва:

— Кейт, ще се женя повторно. — Сякаш някой спря звука в ресторанта. Хората по масите около мен говорят, без да издават звук, като рибите, с които ще се хранят.

Изведнъж разбирам защо ме доведе точно в този ресторант. Това е място, където можеш да викаш от гняв или да плачеш от болка — място за стапяне на леда, място да предразположиш някого или, в най-лошия случай, да съобщиш нещо не дотам приятно — мъжки тип място. Колко ли души са били въртени на шиш с усмивка край тези маси, колко ли са били вежливо подтиквани на чаша изненадващо прилично „Шабли“ да се оттеглят или да отстъпят мястото си? Чувствам се така, сякаш Джил Купър-Кларк е тази, която трябва да си тръгне, а аз да постъпя както е прието. Да изглеждам заинтересувана, приятно изненадана дори, вместо да обърна масата и да оставя мъжете със зяпнали уста, със салфетките и костите в чиниите им. Мъртва само от шест месеца.