Алисън Пиърсън - Скъпа, няма не мога

Осъзнавам, че Робин е започнал да ми разказва за жена на име Сали. Приятна, невероятно мила, свикнала е с момчета — има две свои. Не съвсем от калибъра на Джил, но има ли друга такава? Безпомощно свиване на рамене. Освен това има много добри качества, тази Сали, а момчетата имат нужда… Алекс е само на десет — той все още се нуждае от майка.

— А ти — питам, с мъка намирайки думите в пресъхналата си уста — имаш ли нужда от нея?

— Ммм. Имам нужда от жена, да, Кейт. Разбираш ли, не се справяме много добре сами. Разбирам, че това сигурно ти се струва… — Отказва с жест предложения сос тартар.

— Какво?

— Проява на слабост, предполагам. — Той си смъква очилата надолу и стиска основата на носа си. — Никоя няма да я замени, ако това си мислиш.

Тогава защо я заменяш, щом е незаменима? Точно това си мисля. Изпитвам силна тъга като в деня на погребението на Джил. Винаги знаех къде да открия Робин, изглеждаше ми толкова здраво стъпил на земята, човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Сега, когато го гледам срещу себе си на масата, с потрес установявам, че прилича на объркано момче. Мъжете без съпруги са като мъжете без майки. Те са по-скоро сираци, отколкото вдовци. Мъжете без съпруги губят гръбнака си, способността си да вървят изправени по света, дори да избърсват пяната за бръснене от ушите си. Мъжете се нуждаят от жените повече, отколкото жените от тях — това ли е неизречената голяма тайна?

— Радвам се за теб — казвам. — Джил наистина щеше да е доволна. Знам, че нямаше да понесе мисълта, че не се справяш.

Робин кима, благодарен, че се е освободил от товара, доволен, че още веднъж е прехвърлил мост помежду ни. След като чиниите са вдигнати, той отново взема менюто и го разглежда като изпитна работа.

— Какво ще кажеш за един сиропиран пай с две лъжици? — пита Робин. — Чу ли, че търсят ново име за „петнистия Дик“ 61, Кейт?

— Крис Бънс.

— Моля?

— Петнистия Дик. Бънс е шампионът по венерически заболявания в офиса. Питай някоя от секретарките.

Робин забърсва устата си със салфетката.

— Май много те е ядосал?

— Да.

За миг се колебая дали да не му кажа за плана. Но като по-висшестоящ от мен е длъжен да наложи вето, а като мой приятел и наставник вероятно ще стори същото. Вместо това казвам:

— Според мен не е редно да се оставя безнаказан някой, който се държи свински само защото не е удобно да бъде спрян.

Робин дава знак на келнера да донесе сметката.

— Джил винаги казваше, че можеш да накараш един мъж да направи всичко, стига да не забележи, че са го накарали.

— Така ли правеше с теб?

— Не съм забелязал.

15.13 :

Оставям Робин на ъгъла на Чийпсайд, после се обаждам на Гай от мобилния и му съобщавам, че този следобед няма да се връщам в офиса — имам неотложна среща с кестените.

— Квесторите?

— Развлекателен фонд, в който смятам сериозно да инвестирам. Трябва да проверя потребителската страна на вложението.

Когато се прибирам вкъщи, децата са толкова изненадани да ме видят, че отначало не реагират. Освобождавам Пола за остатъка от деня, обличам им палтата и ги извеждам на разходка в парка. Или поне Емили се разхожда. Бен отказва да ходи и тича, докато не падне. Навън е циганско лято, много от листата са още зелени, изпъстрени с оранжево и изглеждат леко изненадани, че са се озовали на земята. Прекарваме — честно казано не знам колко време — в разходка и подритване на шумата.

На Бен му харесва да се засилва към купчините с листа и да шумоли с тях само заради удоволствието от шума. Емили в ролята си на по-голяма му казва да не го прави, докато всъщност му се радва. Сделката между моето момиче и моето момче е следната: той може да бъде непослушен, за да се прави тя на добра. Като ги наблюдавам как си крещят един на друг, се питам дали това не е вариант на старата игра, която момчетата и момичетата от край време играят.

По-навътре по пътеката откриваме кестените. Някои от бодливите обвивки са се разцепили от удара и ние освобождаваме лъскавите ядки отвътре.

— Можеш да направиш кестените по-твърди — казвам на Емили.

— Как?

— Не знам точно, ще трябва да попитаме татко. — По дяволите, не исках да го споменавам.

Емили ме поглежда със светнали от очакване очи.

— Мамо, кога татко ще се върне да живее в нашата къща?

— Татко — чурулика Бен. — Татко.

Вече вкъщи слагам Бен да поспи и оставям Емили да си избере какво да гледа на видеото, докато приготвям сос болонезе за вечеря. Не мога да намеря пресата за чесън и къде е рендето? Предлагам на Емили да гледа „Спящата красавица“, която винаги й действаше страшно успокояващо, когато беше малка, но информацията ми е остаряла. Дъщеря ми говори за филм с принцеса воин, за който не съм и чувала.