Софи Никълъс - Роклята

— Иска само седем лири — тържествуващо беше обявила майка й. — Специална тарифа за пенсионери. Като се сетя колко пари съм потрошила по фризьорски салони през годините! Това е едно от хубавите неща на старостта — вече изобщо не ти пука.

Но на Джийн Къшуърт й пукаше. Направи лека гримаса към жената в огледалото и видя майка си — повдигнатите вежди, неодобрителния поглед — да й връща гримасата.

Не, нямаше да се откаже. Щеше да се бори колкото може. Тя не беше и никога нямаше да бъде майка си.

Винсънт, колористът, се суетеше наоколо, оправи кърпата на раменете й и внимателно разви едно фолио.

Улови погледа й в огледалото.

— Само поглеждам дали е готово, госпожо К.

Тя отново се намръщи и запрелиства списание. Спря се на нежните извивки на някаква млада знаменитост с изкуствен тен, вдигнала пред обектива на фотоапарата новороденото си бебе. По нейното лице нямаше бръчки от смях, забеляза Джийн, въпреки че момичето се усмихваше така, както навремето, докато Джийн беше манекенка, й повтаряха, че в никакъв случай не бива да се усмихва. Виждаха се всички идеално прави бели зъби на младата майка.

Вероятно е ретуширана, помисли си Джийн. С много аерографиране. По наше време нямаше никакви такива неща. Дори сами се гримирахме.

Винсънт вече сваляше фолиото от кичурите, един по един, разресваше мократа коса с пръсти и я разстилаше върху кърпата.

— Видя ли, че в онзи стар магазин на „Грейп Лейн“ са се нанесли нови хора? — попита. — Правят винтидж магазин. Винтидж с „дрехи по поръчка в стил винтидж“. Така изглежда — повдигна предизвикателно вежда фризьорът.

— О, не съм ходила там от месеци — отвърна Джийн. — Нямало е особена причина, честно казано…

Винсънт засия, усетил възможността да разкаже нови клюки.

— Жената е пристигнала от юг. Мисля, че е италианка. Онзи ден дойде с листовки. Беше много мила. И страшно изискана. Полъх свеж въздух, да ти кажа. Освен това добре е подредила магазинчето. Минах набързо оттам да поогледам. Много е стилно. Струва си да се види.

Джийн му се усмихна мило.

— О, сигурна съм, че е красиво, ако си падаш по такива неща. Аз лично никога не съм харесвала идеята да нося… — и тук тя заговорнически сниши глас — нечии стари дрехи… Разбирам студентите и хората с по-малко възможности, но…

Винсънт се засмя:

— Знам какво имаш предвид. Онези прашни стари магазини, които миришат на нафталин и опикани бабешки дрехи, нали? Но ми се струва, че това място няма да е такова. Не, изглежда с много повече класа. А и дрехите в стил винтидж са следващата голяма мода. При мен идват хора, които искат прически от 40-те и асиметрични подстрижки от 60-те. Обожавам тези неща. Желая й успех. Определено подкрепям всяко ново нещо в този град.

— Сигурно — каза Джийн, — но пък дали хората в Йорк всъщност са готови за нещо ново? Смятам, че повечето от нас харесват града такъв, какъвто си е.

— Мамо, ти вещица ли си?

Ела завъртя капачката на буркана с кончета на кухненската маса. Гледаше парченцата копринени нишки в синьо, червено, кафяво, жълто и бяло, преливащи една в друга.

Иглата на Мама спря да се движи. Веждите й се повдигнаха в тревожно изражение.

— Що за странен въпрос, тезора . Вещица? Как ти дойде на ума?

Ела вдигна буркана.

— Ами заради това например. Не е съвсем нормално. Събираш тези парченца конци в буркана и всеки път, като пуснеш ново, си мърмориш нещо под носа. Нещо като заклинание… Правиш го, нали?

Мама махна презрително с ръка.

— А, това е просто глупав навик. Мадаар-Бозорг правеше така. Не е магия. По-скоро — суеверие. Всеки път, когато стигна до края на конеца, казвам: „Благослови този дом и ни пази от зло“. Правя го толкова отдавна, че вече направо ме е страх да спра. Разбираш ли? Просто глупост.

Ела се намръщи.

— Ами думите, които бродираш сега? Които криеш в дрехите… в подгъвите и джобовете. Казваше ми, че са заклинания… за да получават хората късмет или специални сили…

Мама въздъхна и приглади плата на масата пред себе си.

— Това пак е навик, Ела. Нещо, което съм свикнала да правя. Така ми става приятно от това, което правя за хората. Нещо красиво. Нещо… ами да, тайно. Помниш, че съм ти казвала, че думите са заклинания, когато беше съвсем малка, много преди да имаме магазин, когато шиех разни неща за подаръци за хората, които се държаха мило с нас. Закачах те, просто си играехме. И да, предполагам, че думите са някакво заклинание. Но само така, както пускам листенца мента и роза във ваната ти… за да ти помогна да се отпуснеш, да сънуваш хубави сънища… Или ти разказвам приказки, както Мадаар-Бозорг и сестрите й ми ги разказваха, за да ми помогнат да разбера, да погледна на нещата по друг начин. Или както правя торта и паста точно като баща ти… — Погледна към Ела. — О, виждам, че не си убедена. Но може да се каже дори, че начинът, по който украсяваме витрината, за да доставим малко удоволствие на клиентите си, е вълшебство. Тъй като светът е пълен с вълшебство, ако знаеш къде да гледаш. Има го в реката, в нейното движение и в саксията с босилек на прозореца, в начина, по който листенцата знаят точно как да растат, как да се създават… И… — тя потупа коприната на масата — има го в този плат, тук, в начина, по който притежава лекота и усещане, щом прокарвам иглата през него… Но тезора , това вълшебство не е „Абракадабра, превръщам те в жаба, изчезваш“. Това вълшебство е по-скоро като… като любовта.