Софи Никълъс - Роклята

Ела беше различна. Обичаше да има грижливо изработен график на дейностите в училище, за да е сигурна, че е приготвила всичко в раницата си от предишната вечер, с подходящите учебници и екип за физическо, с пликовете пари за екскурзии или за кръжоци, а дори когато беше нужно, с подходящите бележки до учителката, които пишеше внимателно в телефонния бележник и после даваше на мама да препише и подпише с красивия си плавен почерк.

— Толкова си организирана — разрошваше Мама косата й. — Но наистина, тезора , твърде много се притесняваш.

За Ела всичко у Мама си противоречеше — драматичните тоалети и яркото червило с желанието й да се слее с тълпата; любовта й към всичко дръзко, цветно и различно — рокли, храни, езици, хора, места — с уважението й към британците и тяхното много сдържано и предпазливо отношение; и разбира се, тайната в сърцето на всичко, която единствено Ела знаеше — че Мама само се преструва на италианка.

Чудеше се как ли ще реагират другите тук, в този нов заспал град, на отварянето на магазина на Мама, на нейните витрини, на снимките в пробната и на дребните й ексцентричности.

Мама отмести паднал на очите й кичур коса, прозя се и протегна ръце в широки кръгове, за да облекчи болката в лопатките си, и Ела отново усети прилива на онова чувство. Искаше да предпази Мама от вдигнатите осъдително вежди и нечестните гадни клюки; но тайничко си мечтаеше този път майка й просто да си намери хубава, спокойна работа — секретарка, администраторка в училище или нещо поне наполовина нормално — а после незабавно изпита вина, че дори си е помислила такива неща.

Мама постави в ръката й една от белите чаши. Ела отпи, наслаждавайки се на леко горчивия вкус.

— За нас — Мама вдигна чашата си и се спря да погледне през кухненското прозорче към безразборно нахвърляните покриви, блещукащи от скреж, и двата каменни ангела с уморени изражения, които се виждаха на част от стените на катедралата.

— За нас, тезора . За новото начало…

Фабия лежеше и гледаше как сенките се движат по тавана. Нямаше нужда да бърка под възглавницата, където оставяше ръчния си часовник, за да види, че е много рано.

От другата страна на завесата дочуваше дишането на дъщеря си — леко, равно и тихичко. Звукът я успокояваше по някакъв начин може би защото, за разлика от толкова много други неща за четиридесет и трите години на Фабия, никога не се променяше. Никога не звучеше като нещо друго.

Отпусна съзнанието си и започна да се връща по деликатната нишка на спомена за другите сутрини, през които лежеше и слушаше дъщеря си по този начин. Приличаше на огърлица, всеки спомен — цветно стъклено мънисто, нанизът се простираше назад в миналото и напред в бъдещето.

И сега умът на Фабия отново зажужа, мълчаливо започна да пресмята, да събира и изважда колонки с числа. Беше уверена, че този път ще се справи, с категоричната решителност да не оставя никаква възможност за грешка.

Предишният й магазин беше малка катастрофа. В Истборн нямаше достатъчно пари. А и честно да си признае, това го знаеше от самото начало. Беше допуснала приказките на агента по недвижимите имоти, който я убеждаваше да наеме помещението, приказките за професионалисти, млади семейства, хора, работещи в сферата на киното, телевизията и уебдизайна, най-подходящите хора, които биха се заинтригували от винтидж мода, убеждаваше я, че повишаващите се цени на имотите в Брайтън ги изтласкват към семейните къщи в Истборн.

Седеше търпеливо на бял пластмасов стол, наподобяващ лале — реплика — бегло отбеляза, че е реплика на някой дизайнер от средата на века — Якобсен? Сааринен? — и допусна младежа с прическа, оформена в комиксов перчем в средата на челото, да я убеди да подпише договор за нисък шестмесечен пробен наем на магазин на „Марин Драйв“.

Истина е, че беше изтощена, беше й писнало да чисти хорските кухни, писнало й беше от подмятанията и подигравките. Трябваше й изход. Беше спестила малко пари. И разбираше от две неща — от дрехи и изработката им и от продажби.

Този първи път нещата не се получиха съвсем добре. Но тя си осигури пространство и въздух, както и време, през което видя какво може да се подобри.

Тогава се появи и магазинът в Йорк. Старият приятел на Енцо, случайно споменаване, няколко телефонни обаждания. Получи се лесно. Всъщност много лесно. А това, помисли си Фабия, винаги е добър знак. Когато вселената се подреди, както трябва — така казваше Мадаар-Бозорг, всичко се получава без усилие.