Софи Никълъс - Роклята

— Къде е майка ми? — попита веднъж преди много време в дома на братовчедите си.

— Вече е при ангелите — отвърна мигновено леля й, прекръсти се с показалец и сключи молитвено ръце. Мадаар-Бозорг изсумтя и тресна чашата си с чай на масата.

— Не говори такива глупости на детето — отсече яростно.

По-късно заведе Фабия до място извън града, откъдето се виждаше плетеницата от улички далеч под краката им. Посочи огромно дърво, листата му хвърляха голяма кръгла сянка.

— Ето къде е майка ти — каза. — Тук. Тук разпръснах праха й. Така че истинският отговор на въпроса ти е, че тя е в пръстта тук, под краката ни, и в листата на онова дърво, и във всяка тревичка, стъбълце и цветче, което расте на този хълм. Тя вече е част от всичко наоколо. Ето тук трябва да я търсиш. Това се случва с нас, когато умрем. Връщаме се. Връщаме се там, откъдето сме дошли.

Фабия погледна Мадаар-Бозорг, строгия й профил, очертан от слънцето, слънчевите очила, бутнати високо на главата й, леко закривения нос, високите скули и стойката й с ръце на кръста, сякаш предизвиква града под тях, и тогава реши, че никога няма да има нужда от друга майка. Обичаше Мадаар-Бозорг заради силния й, гърлен смях и заради това, че носеше мъжки панталони, когато работеше в градината, и заради ръцете й, кафяви и набръчкани, ухаещи на риган и див чесън.

Харесваше й, че в селото Мадаар-Бозорг беше много различна от жената, която повечето хора виждаха в града — елегантно облечена, тя си играе с наниз перли между пръстите си. В селската къща пееше, докато готвеше, или по цял ден седеше, понякога на терасата или в хладната сянка на задния двор, четеше книги, водеше си записки, засенчваше очи с длан и ги присвиваше към трептящия син хоризонт.

Разбира се, Мадаар-Бозорг първа показа на Фабия вълшебството в думите. Фабия още виждаше почернелия от слънцето пръст на баба си да следи редовете на стихове или любими глави и да изяснява буквите. Все още усещаше тези думи на езика си, думи като ве-ли-колепен, по-личба, а-лен, жълт и онази странна дума сняг. Имената на нещата: маса, чайник, листо, река, звезда. И най-любимите й думи, имената на богините от книгите й с приказки: Хестия, Деметра, Кали, Персефона, Ариадна, Инана, Мориган, Сешат, Селена.

Сега Фабия измъкна ръка изпод одеялото, протегна я колкото можа, докато пръстите й почти докоснаха ниския таван. Раздвижи я бавно, унесено, рисуваше кръгчета във въздуха, гледаше как сянката на пръстите й се рее по огрените от слънцето стени.

Почувства как се изплъзва от онази своя по-ранна версия и се връща в тялото си на пораснала жена.

Постепенно усети, че дишането на Ела се е променило. Извърна глава и видя лицето на дъщеря си, надзъртаща иззад разделящата завеса.

Гледаше я с онова изпитателно и леко неодобрително изражение, с големите си очи, с щръкналата във всички посоки коса, плетеница от разрошени къдри.

— Мамо, какво правиш?

Фабия отпусна ръката си на леглото с глухо тупване. Надигна се, усука тяло и стъпи на пода, стъпалата й — чинно едно до друго.

— Нищо — отвърна, — абсолютно нищо. Просто мислех за разни неща. Кафе, тезора ?

Мама беше заета с клиентка. Хвърли на Ела своя Многозначителен поглед и мълчаливо наклони глава в посока на пробната.

Завесата потрепна, после месинговите пръстени изтракаха по релсата и госпожа Косингтън, учителката на Ела по география, се отправи решително към по-голямото огледало в центъра на магазина. Застана пред него и се заобръща, за да се огледа.

— Но смятате ли, че това наистина съм аз? — попита, взряла се в отражението си, протегна крак в здрава кафява обувка с връзки, изпъчи гърди и потупа корема си.

Ела усети как се изчервява. Госпожа Косингтън, която само леко повдигна вежда, след като Ела цял ден се беше разсейвала в час при вида на кометите, нарисувани в полето на тетрадката по география, оплели дългите си опашки с датите и буквите. Не беше казала нищо саркастично, както биха направили другите учители. Вместо това отбеляза тихо, проследявайки с пръст една комета:

— Може би, Ела, следващият урок ще е за астрономията, планетите, състава на Земята…

— О, да — казваше Мама. — Цветът, да, определено. Да видим…

Взе парче ален плат от тезгяха, сгъна го като шал, приглади го и го закарфичи около внушителния гръден кош на госпожа Косингтън.

— Да, това подчертава силуета, ето така… — и Мама очерта формата във въздуха с ръка. — Повдига деколтето тук… и тук… тогава полата пада точно както трябва. Така е много повече… как се казва?