Софи Никълъс - Роклята

Надигна се, протегна ръка към дървото и пръстите й се сключиха около плода. Откъсна се лесно. Когато го пое в дланта си, беше тежък и съвършен. Лъскавата му обвивка сякаш светеше отвътре. Прокара палец по контура му, опипа плавните извивки, които завършваха със забавна сбръчкана звезда.

Върна се на терасата, хванала съкровището си с две ръце. В този миг нещо мръдна в ъгълчето на окото й. Проблясък. Някакво трепване.

Тя застина и се вслуша.

От мястото, където стоеше, градината се спускаше под наклон към горички овощни дръвчета, следваше контура на планинския склон. Някъде долу, знаеше Фабия, е колибката на градинаря Хамид. Никога не я беше виждала. Не й беше позволено да слиза до тази част на градината, където земята не се обработваше освен няколкото зеленчукови лехи, които Хамид си гледаше сам.

Понякога тя виждаше тънката струйка дим, издигаща от огъня на градинаря.

Никога не приближаваше. Не биваше да нарушава уединението на Хамид, беше й казала Мадаар-Бозорг.

Но сега чу нещо. Дали някой се смееше, или плачеше? Не можеше да различи. После нещо отново проблесна — като слънчев лъч, отразен от стъкло. И пак същият звук — вече беше сигурна, че не е смях. Дълго стенание, което се разстилаше сред неподвижните дървета и смущаваше въздуха.

Дали да извика, в случай че Хамид е долу и има нужда от помощ? Но Мадаар-Бозорг й беше казала да не досажда, така че Хамид може би щеше да й се ядоса.

Остана на място, заслушана, докато стенещият звук изчезна. После се промъкна обратно в къщата.

В кухнята внимателно остави нара върху дървената маса и извади нож и лъжица от чекмеджето. Цепна кожицата на плода с ножа и го разтвори, възхитена от изобилието лъщящи семена. Пое едно на върха на пръста си и то заблестя като червен скъпоценен камък. После хвана едната половинка на плода и както й беше показвала Мадаар-Бозорг, го удари с гърба на лъжицата внимателно и точно — семената полетяха в купата и пръснаха червения си сок.

Тъкмо започваше да гребе с лъжицата и да лапа сладко-киселите семена, когато на прага на вратата, която водеше от кухнята към градината, се появи Мадаар-Бозорг. Беше с памучния си халат — зеления, избродиран с колибрита, а косата й се спускаше свободно по гърба.

Опита се да прикрие изненадата, че вижда Фабия, седнала вече на масата.

— Здравей, ранно птиченце — каза с усмивка, но Фабия виждаше, че зад усмивката се крие нещо друго. Ръцете на баба й се стрелнаха към косите, пригладиха пътя, събраха двете половини на тила. Тя дори не забеляза, че Фабия яде откраднат нар.

Бързо излезе от стаята и момичето видя трошичките пръст, които се посипаха от стъпалата й по плочките. Когато след малко влезе отново, беше облечена и със сандали, а косата й беше прибрана в стегнат кок.

Двете с баба й прекарваха много време в къщата в планината. Когато Фабия порасна и започна да разбира повече неща, следеше Хамид внимателно и забеляза, че той никога не срещаше погледа на Мадаар-Бозорг, а ако тя слезеше в градината, той тихичко се скриваше зад ъгъла на къщата или сред дърветата.

Понякога, докато той работеше край къщата, Мадаар-Бозорг я караше да му занесе чаша лимонада, сладкиш или чиния нарязани плодове. Никога не ги носеше сама. Хамид й се усмихваше с красивата си усмивка с бели зъби. Избърсваше длани в панталоните си и поемаше чинията или чашата с благодарност, почти почтително.

Така разбра какво се случва между Хамид и баба й. Така, а също и с помощта на Сигналите, разбира се.

Защото Фабия забеляза, че когато Хамид и Мадаар-Бозорг бяха близо един до друг, внезапно нещо във въздуха се променяше. Беше толкова силно, почти осезаемо — като статично електричество или онова много напрегнато усещане във въздуха, преди да завали.

А ако отпуснеше съзнанието си и дишаше дълбоко, беше открила, че може почти и да го види — не по обичайния начин, по който виждаше нещата, а някак в дълбините на ума си. Заврънкулки, които съскаха, подскачаха и пукаха. Червени с цвета на нар, кафяви като земята и с острия зелен аромат на листа.

След това Фабия внимаваше повече да не ходи в градината толкова рано.

Понякога чуваше изпукването на пода или проскърцването на пантата на задната врата, когато Мадаар-Бозорг си влизаше в къщата.

Обичаше баба си и нищо не питаше. Нещата си бяха такива, каквито си бяха.

Майка й си беше отишла, когато Фабия беше толкова малка, че почти не я помнеше.

Жената на снимката от масичката до леглото, позираща пред фотографа, й беше непозната. Понякога взимаше снимката и се вглеждаше в нея отблизо, търсеше внимателно някакви знаци. Имаше ли носа на майка си или очите й? Беше невъзможно да се каже. Снимката беше черно-бяла и леко размазана. Тайнствената жена сякаш се извръщаше от обектива, все едно не беше искала Фабия да я види.