Софи Никълъс - Роклята

В далечината Ела чу катедралните камбани да бият три часа. Жената посочи натам с бледните си пръсти.

— Чуй — засмя се тя. — Потъваш или плуваш? Потъваш или плуваш?

На сутринта нямаше следа от Мама. Ела подаде глава от разделящата завеса. Леглото изглеждаше недокоснато. Слезе по стълбите, търкайки очи.

— Та-да! — Мама се обърна към нея, разперила ръце като във водевил. — Какво ще кажеш?

Ела видя, че витрината е готова. Манекенът беше опрял ръка на хълбок, наклонил глава настрани, сякаш се вслушва в далечна музика. Беше облечен в коктейлна рокля от 30-те години със стотици перлички на гърба. В краката му Мама беше усукала шалове да наподобяват вълни, разпилени в ярки цветове. Беше поставила копринено чадърче така, че направо си представяш как вятърът го е съборил преди миг от обърнатите към небето длани на манекена. От тавана беше провесила хартиени листа — всяко се въртеше леко на тънка сребриста нишка.

Ела позна кадифените стойки за шапки — високомерните им профили, увенчани с пера и украшения за глава. На тезгяха от син куфар от телешка кожа се изсипваха бляскави гердани и брошки.

Разгледа с възхита новите бели етикетчета, всяко педантично изписано с калиграфския почерк на Мама: „Сладка брошчица с балерина от 30-те г. 6 лири.“, „Кристална щипка за рокля в стил ар деко от 30-те г. Идеална за деколте. 19 лири.“, „Прекрасна брошка с гущерче от 50-те г. 11 лири.“.

От двете страни в магазина по закачалките бяха наредени рокли, от тавана висяха копринени кимона с ръкави и поли, защипани като крилете на пеперуда.

Мама беше обособила една ниша за пробна със стара театрална завеса със златни пискюли и ресни. Беше подпряла антикварно огледало на стената под ъгъл така, че когато улавяше и връщаше образа, шията и краката веднага изглеждаха по-дълги.

Стените на пробната бяха боядисани в тъмночервено и украсени с някои от старите рекламни снимки на Мама — деветнадесетгодишната Фабия Морено демонстрираща бански костюм от зелени кристали, окичена с украса за глава от изумруденозелени пера; плакат на група „Дъ Сонгбърдс“ и техния „Цвъртящ, искрящ, разпродаден концерт“ с Фабия в центъра на първи ред, уловена завинаги в момент на възбуден скок, с широка усмивка на лицето; или пък черно-бялата снимка в едър план, любимата на Мама — тъмни коси, спускащи се по бледи изваяни рамене, сведен поглед, плътни устни и съвсем леко елегантно деколте.

Като малка Ела обожаваше тези снимки и непрекъснато задаваше въпроси: „Разкажи ми пак, Мама, за Париж…“. В кутията с кукленските дрехи имаше парчета от старите костюми.

Сега, като ги видя на стената на пробната, се почувства нервна, притеснена по начин, който не можеше точно да обясни.

Мама все още вървеше из магазина, подреждаше обувки на малка масичка, токовете един до друг, носовете разперени навън, сякаш канеха на танц. Беше изработила натюрморти от ръкавици, чанти и джобни огледалца, както и ветрила от кърпички и шалове.

— Прекрасно е, мамо. Много по-хубаво от предишното място.

Мама спря, взе зелена копринена ръкавица, дълга до лакътя, и я положи на ръката си като любимо домашно животно.

— Мислиш ли? Наистина ли смяташ така, тезора!

Ела кимна.

— Да. Направо е разбиващо.

Мама се засмя с гърления си смях.

— Разбиващо? Ах, тази нова дума ми харесва. Разбиващо…

Отвори перлена пластмасова кутийка с огледалце във формата на мида и потупа сенките под очите си.

— Погледни! Тц ! Ама че гледка. А остават още кашони. Кафе. Да сварим кафе…

— Мамо, спала ли си изобщо?

— Не, тезора . Умът ми бе твърде зает, твърде пълен със задачи.

Ела тръгна след нея нагоре по стълбите.

— Трябва да спиш, мамо. Защо не си полегнеш за малко, а аз ще те събудя след няколко часа?

Мама се обърна на стъпалата и се смръщи.

— Защото трябва да ходиш на училище, тезора.

— Не днес. Събота е, мамо.

Докато гледаше майка си как се движи из кухнята, избира любимите си чаши от крехък бял порцелан със златно ръбче, прехвърля радиостанциите, удря филтъра на кафеварката в мивката, за да паднат старите остатъци, пуска водата, Ела се върна към „проблема Мама“ в главата си.

Беше мислила много по въпроса през последните няколко години. Склонността на мама да работи по всяко време, да забравя да спи и да яде. Блестящите й организационни способности, когато ставаше дума да изнамери винтидж дрехи от битпазари и разпродажби от фабрики по цялата страна, да прерови „И Бей“ за изгодни предложения и да преобразява находки от вехтошарски магазини, съчетано с неспособността й понякога да си спомни кой ден от седмицата сме.