Софи Никълъс - Роклята

Беше започнала да вярва, че тук ще са в безопасност. Хората бяха добри.

Глупава Фабия. Такава наивница. Да се довери. Да се отпусне по такъв начин.

Защото точно тогава, когато беше свалила гарда, онзи ужасен човек дойде да души, облечен в черното си палто с омърлян подгъв, с очички, хлътнали дълбоко навътре — а Мадаар-Бозорг все повтаряше да не вярваш на човек с малки очи — огледа всичко, повдигаше кърпичка или шапка с върха на дългите си бели пръсти и ги оставяше обратно с погнусено изражение, като че ли бяха заразени.

Ръката в джоба на полата й я сърбеше да скочи и да грабне неговите ръце, да усмири онези ужасни опипващи пръсти.

Заля я почти непреодолимият порив с някоя бродирана възглавничка или копринен шал да затъкне здраво устата му с тънки, изопнати устни, за да не се налага нито минута повече да гледа физиономията му.

Но вместо това се усмихваше ли, усмихваше, внимателно постави длан на ръката му — определено му се хареса, нали? — и нежно и предпазливо го насочи към вратата, така че той не се почувства притиснат, дори за секунда да не разбере, че тя го изтиква навън през магазина и през вратата. Навън.

Моля. Оставете ни вече. Изпрати го с поглед, докато и последното трепване от черното му палто се скри зад ъгъла като опашка на плъх.

Фабия Морено знаеше как да организира магазинче. Знаеше как да прави висока талия и скрит шев, как да надипли деколте и да изреже бие, как да шие еластично жарсе, как да премахне следите от протриване по вечерна пантофка от 20-те години и да възстанови повърхността на кремаво-розова кожена ръкавица.

Но не знаеше как да опази Ела, как да я защити от любопитни пръсти, от неприветливи лица, от въпросите и погледите, от полупрошепнатите думи, изречени от притулени с ръка уста или хвърлени през рамо — думи, целящи да те ранят или закачат.

Където и да отидеха, изглежда, нямаше измъкване от тези думи.

Чужденка. Мръсна арабка. Осама бин Ладен. Терористична клетка. Извинете, госпожо, може ли да видя документите ви? Паспорт? Колко дълго възнамерявате да останете? Взимат ни работата. Защо не си вървите у дома?

Какво беше казал този мъж, стиснал листовката й между дългите си гърчави пръсти? Опита се да си спомни.

— Предполагам, че имате разрешително за това малко празненство по откриването. Ако ще поднасяте алкохол, госпожо Морено, ще са ви нужни някои разрешителни от моята служба. Но съм сигурен, че може да се уреди…

Фабия знаеше точно какво значи това.

— О — възкликна тогава с най-хубавата си усмивка, — не бих искала да създавам на службата ви излишна работа, съветник. В такъв случай ще предложа на гостите си много хубава домашна лимонада. Много благодаря, че ме посъветвахте.

Джийн Къшуърт се намръщи към образа си в огледалото. Така, с коса, щръкнала на тумбести кичури по цялата й глава, всеки увит във внимателно запънато алуминиево фолио, виждаше всяка бръчица по челото си. Приближи още повече, като се опитваше да не обръща внимание на поувисналата си брадичка, и огледа бръчките около очите си, които продължаваха да са все по-забележими въпреки абсурдно скъпите бурканчета околоочен крем. Прокара ръка по кожата около ключиците и отбеляза как вече не се връща еластично на мястото си, след като отминат пръстите й.

Гледаше тази жена в огледалото, тази жена, която беше самата тя, но и в същото време не беше тя, жена, която вече не разпознаваше, и изпусна дълга въздишка. Жената в огледалото също въздъхна и тя забеляза освен торбичките под очите и нежна мрежа от линии в ъгълчетата на устните.

Джийн Къшуърт познаваше жени с такива устни. Те бяха основната причина преди години най-сетне да се отърве от навика да пуши по трийсет цигари „Марлборо“ на ден. Тези жени вече не можеха да си сложат червило и то да не се разтече от контура на устните им, при което изглеждаха леко ядосани.

Сега видя, че много скоро и тя ще стане такава.

Може би все пак щеше да пробва варианта с ботокс. Може би дори операция.

За бога, Греъм можеше да си го позволи. Освен това й беше задължен. По това нямаше спор.

Сети се за майка си как се беше запуснала през последните десетилетия от живота си — жилетки, окапани със сос, косата, сияещите кестеняви къдрици, „върховната й гордост“, както винаги я наричаше, оставена да се превърне в сплъстено сиво гнездо, окастряно на всеки няколко месеца от ужасната жена, която ходеше да подстригва в старческия дом.