Софи Никълъс - Роклята

Ванът заподскача по павирана уличка и изведнъж спря. Мама се понадигна в седалката, нетърпеливо извила врат над главите на мъжете.

Това, което видя, изтръгна от нея силен вик, а ръцете й се стрелнаха към устните, за да го заглушат.

— Но то е съвършено! — и очите й се наляха със сълзи на облекчение.

И въпреки че, както Ела си помисли с раздразнение, реакцията й беше прекалено драматична, се виждаше и че е истина.

Новият им дом стоеше сред уединено дворче. За да се влезе в дворчето, трябваше да се мине под нисък свод от стари дървени греди, после уличната глъч затихваше и сякаш къщата те притегляше в прегръдката си.

Други магазини не гледаха към двора, само едно кафене с няколко стола и маси отвън и трима-четирима клиенти, свели поглед към чашите си.

Когато вдигнаха поглед към Ела, в очите им се четеше безразличие. Единият хранеше с парчета кроасан кученце, завързано с каишката си за стола. Никой не изглеждаше ни най-малко заинтригуван нито от вана, нито от пристигането им.

Ела остави съзнанието си да се смали до неподвижна точица, после си представи как полита нагоре и навън, прелита дворчето и се вмъква в главата на Мама. Оттам виждаше магазина така, както го виждаше в момента Фабия Морено — с лъскави витрини, елегантна табела с позлатени букви, манекен на витрината с рокля от червен креп и топове коприна и в кадифе, разпилени на тезгяха.

— Къде да ги сложим, скъпа? — извика единият мъж, подхвърли кашон във въздуха и го хвана с престорена претенциозност. Ела рязко се върна в главата си.

Гледаше как мъжете трупат кашоните им на тромава пирамида на пода в магазина.

— Моля ви, няма нужда… Не, наистина — умоляваше ги Мама, отново стиснала устни.

Но мъжете бяха бързи, пъргави, ефективни. Ванът си замина в облак изгорели газове и Ела гледаше как Мама си сваля шапката и я усуква с ръце.

Внимателно запристъпва между локвите, надзърна през цепещите се капаци на прозорците, изпробва стъпалата с върха на обувката си, после влезе, свали ръкавицата си и прокара ръка по повърхностите.

— Толкова много прах. Явно отдавна е празно.

Ела виждаше само как белият гипс сякаш свети в полусянката, виждаше грациозните арки на прозорците и орнаментите от ковано желязо над вратата, откъдето й се усмихваше женско лице. Косата на жената се спускаше над трегера и беше толкова реалистична, че на Ела за малко да й се стори, че жената й намигва.

Наплюнчи пръст и написа на мръсния прозорец „Фабия Морено“, а отдолу „Ела Морено“. Буквата „б“ изписа колкото можа по-смахнато и екстравагантно.

А най-отдолу нарисува сърце.

Ела открай време беше различна от другите деца. Фабия го разбра още в мига, в който пое новороденото вързопче в ръце, обгърна крехките й пилешки костици, усети как сърчицето й бие бързо и силно, притиснато до нейното.

Бебето беше странно тихо и спокойно и я гледаше с големи, нито съвсем зелени, нито съвсем сини очи, но фокусирани идеално така, че Фабия се зачуди какво ли вече си казва наум.

Роди се точно преди полунощ в Деня на вси светии, по времето, когато, както би казала Мадаар-Бозорг, световете на живите и на мъртвите за кратко се застъпват. Ромбове лунна светлина проникваха през прозореца на болничната стая на третия етаж и се разпиляваха по чаршафите. Бебето сякаш се протягаше към тях, отваряше и затваряше ръчичките си като розови пъпки, стискаше в опит да хване светлината в ръка.

Името й се появи лесно. Фабия много ясно видя формата му в съзнанието си, всъщност може би го чу, понесено от есенния вятър, като вихър от листа или дима от първите запалени огньове? Изабела като Изида, Светлата, Великата господарка на луната и магията, защитничка на мъртвите, царица на началото във всички стари приказки.

Но тя винаги я наричаше Ела в чест на онази първа нощ, нейната и на Енцо. Уханието на жасмин и орлов нокът, звънтенето на чашите, звуците, понесени в тежкия въздух към балкона, където Енцо стоеше и я чакаше.

— Харесваш ли джаз, белисима ? Били Холидей? Нина Симоун? Чуй, това е любимката ми. Ела Фицджералд. Магнифика. Каква богиня… You go to my head and you linger like a hearty refrain and I find you spinning round in my brain like the bubbles in a glass of champagne. [2] В главата ми влизаш и оставаш като весел рефрен, въртиш се като мехурчетата на чаша шампанско… — You Go to My Head, песен от 1938 г. — Б. пр.

Беше поставил ръка на кръста й, бедрата му се полюшваха леко с ритъма, който се извиваше около тях и между тях.