Софи Никълъс - Роклята

Мама я видя, че я гледа, блесна с една от своите усмивки тип „Каквото и да става, Ела, всичко си е съвсем наред“, седна и започна да подрежда копринените шалове върху една маса.

Ръцете й се стрелкаха над цикламено-розовото и завихрянията в синьо и усукваха нови форми като листенцата на цвете оригами.

Обърнала им гръб, за да не види Ела изражението й, гласът й се извиси прекалено високо, с прекалено старание да звучи така, сякаш не се интересува особено:

— Били… Откъде познаваш този човек, съветник Пайк?

— Всички познават Пайк, госпожо Морено — отвърна Били и ъгълчетата на устните му отново се изкривиха. — Той е недодялан, както казва баща ми. И съжалявам, но не го харесвам.

— А какво означава този израз, това — как го каза — недодялан? — попита Мама.

Били сбърчи чело.

— Недодялан означава човек, който е зле скалъпен, надве-натри, не както трябва…

Момчето млъкна и се огледа из магазина за вдъхновение.

— Ето, както някоя от роклите, госпожо Морено. Рокля, която ви носят за корекция. Искат да скъсите подгъва или ръкава, но когато се захванете за работа, когато се вгледате отблизо, виждате, че роклята изглежда красива и лъскава на пръв поглед, само че всъщност изобщо не е добре направена… Може би кантът е крив или джобовете са изместени, така че трябва да се разшие всичко и да се зашие отново по-добре…

Ела се сети за торбестото палто на съветник Пайк — как висеше от раменете му и се омотаваше около краката му и как, докато го гледаше, я беше обзело чувството, че той крие нещо зад усмивката си.

— Крив — повтори тихо Мама сякаш на себе си, наслаждавайки се на звука на думите. — Зле скалъпен. Надве-натри…

Устните й затрепкаха в ъгълчетата, на дясната й буза се появи трапчинка и раменете й се разтресоха. Смехът избухна от устните и носа й, започна да се премята между стените, да отеква из целия магазин и скоро Ела и Били също се смееха, пляскаха по бедрата си, а по бузите им се стичаха сълзи.

— Спрете — изохка Мама между две избухвания на смеха. — Спрете веднага и двамата. Жестоко е, не бива да се присмиваме на горкия човек.

Но в този момент срещна погледа на Били и отново се разсмя. Мама. Фабия Морено. Фабия, което Ела знаеше, че означава „пламък“. Знаеше италиански, френски, малко испански и разбира се, Стария език, който Ела нямаше позволение да учи, езика на бабата на майка й. Мадаар-Бозорг там, в Иран, в Старата родина.

Колкото и да я умоляваше Ела, Мама не склоняваше да я учи на Стария език.

— Само ще ти донесе лош късмет, тезора — бяха единствените й думи. — Ако искаш да учиш езици, започни с езика на баща си. Италиански — езикът на музиката, на изкуството, на храната.

Езикът на любовта. Много красив език. Прави те щастлив. Винаги.

Понякога Ела хващаше Мама да си пее в кухнята с нежни високи тонове, които сякаш блещукаха във въздуха, и с по-ниски тонове, излизащи от дълбините на гърлото й по начин, който Ела не можеше да наподоби, колкото и да се упражняваше пред огледалото. Тежки, мъгляви думи и думи дълги, с протяжен звук, които се смесваха с парата над тенджерата, и така, когато Ела гълташе гъстата яхния на Мама, яхнията с боб и чесън, си представяше, че яде историите на предците си.

Когато Мама се ядосваше, пак старите думи, тъмни и с остри ръбове, изхвърчаха измежду устните й. Точно тези думи пленяваха Ела.

Звучаха донякъде като заплюване.

Били също обичаше да слуша Мама.

— Разкажете ни приказка, госпожо Морено — казваше.

Приказки за гори и дълбоки реки. Историята за дванайсет принцеси, които насън се превръщали в диви гъски и отлитали през прозореца на стаята си с безшумните си бели криле. Приказки за стара жена с много лица, която пътува от град на град, пристига с есенния вятър и си тръгва с пролетта. Приказката за мъж, който откраднал ценната кожа на шелки, жената тюлен, както и любимата на Ела приказка за червените обувки.

— Не сте ли вече твърде големи за приказки? — разсмиваше се Мама.

Но Били все така успяваше да ги измъкне от нея, подскачаше из магазина, разсмиваше ги и играеше различните роли. Беше принцесата, която се усмихва превзето с розова шапка и воалетка с мъниста, в следващия момент беше търговец, който високомерно се разхождаше с венецианска маска.

— Вещицата, Били! Хайде, направи вещицата! — молеше Ела и той се подпираше на бастун със сребърен връх, загърнал раменете и главата си с голям шал, въртеше очи, бръщолевеше заклинания с толкова изкривена физиономия, че на Ела й потичаха сълзи от смях.