Софи Никълъс - Роклята

Сети се за това сега, докато гледаше ръцете на Мама, разсичащи въздуха с красиви жестове, косата й, полюшваща се над раменете, начервената усмивка.

Ето я и нея, запътила се право към тях, с една ръка посяга към дръжката на вратата, с другата поема ръката на съветника, стиска я здраво, гледа го право в очите.

— О — казва тя, а камбанката зазвънява лудешки от широко отворената врата, — господин Пайк, да ви представя дъщеря си Ела… и Били, разбира се. Здравей, Били, как си днес?

Ела долови фалшивото звънтене в гласа й — като звука от лъжичка по порцеланова чаша. Ръката на мама се обви около кръста й и я придърпа. Чуваше как сърцето й бие под избродираната коприна на роклята.

Бузите на Ела пламнаха в червено, когато се опита да се насили да се усмихне. Не допускай да го видят. Не допускай да подушат страха ти. Дали мъжът ще забележи? Впи нокти в дланите си. Гърлото й се стегна и се оказа, че не може да издаде и звук.

— Какво удоволствие — замърка мъжът. — Госпожицата е прекрасна също като майка си.

Гледаше как очите му се движат нагоре-надолу, алчни очи, напомнящи малки черни копчета, и я оглеждат цялата. Представи си го как облизва устни като след вкусен обяд.

Мъжът се обърна и кимна на Били, който подритваше камъче от единия към другия си крак.

— Били, гледай да не досаждаш, чуваш ли?

След тези думи излезе от двора с вяла походка, развял зад гърба си черното палто.

Били се свъси и заби върха на маратонката си в камъчетата. Някои излетяха и мъх и пръст пръснаха по чорапите му, ала Мама не му се скара.

Вместо това изчака и последната следа от палтото да се изнесе от двора, пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и рязко разтри длани, сякаш избърсваше нещо неприятно.

— Познаваш ли го, Били? — попита тихо.

Момчето изкриви лице.

— Да, за мое нещастие.

Мама му се усмихна, но Ела виждаше, че мисълта й е някъде другаде.

— Добре — каза и плесна с ръце. — Така, кой иска горещ шоколад?

Били беше единственият приятел, който Ела си намери, след като се преместиха в Йорк. Никое момиче в класа й не изглеждаше да я харесва. А и на местата, където живееха преди, все така ставаше.

Беше твърде мургава, твърде кротка. Не говореше като тях. Нещо в нея явно ги притесняваше и когато ги приближеше, всички ставаха, пъхаха ръце в джобовете, играеха си с кичур коса, мятаха й дълги, коси погледи.

И тук не беше кой знае колко по-различно въпреки всичко, което й обеща Мама.

Но Били я харесваше и когато се сетеше за това, Ела чувстваше някаква сигурност, усещане, което се разливаше в нея като началото на забранен, но неудържим смях.

— Кой ще покаже на новата ни съученичка Ела как стоят нещата тук? — попита госпожица Куксън морето от отегчени лица в първия й ден в „Сейнт Олав“, новото училище, и Били се изстреля от стола си по неговия смешен начин — кльощавите му крака се разгънаха, сякаш са на пружини. Сграбчи лакътя й и не спря да се усмихва през цялото време, докато я насочваше — твърдо, но внимателно — към редицата шкафчета в дъното на класната стая.

В този момент Били я взе за себе си — като книга от библиотеката или загубен чадър. Дланта му покри лакътя й. Усмивката му разкри низ блестящи бели зъби. Тя беше петнайсетгодишна. Усети онова гъделичкане в корема си. Реши, че Били е най-интересното момче, което е виждала.

Харесваше очите му, синьо-зелено-сиви. Гледаше право в нея и не мигаше. Харесваше й как винаги в ъгълчетата на устата му се криеше полуусмивка. Харесваше облака къдрава черна коса, щръкнала във всички посоки, както и кльощавите му китки, които винаги се подаваха от маншетите на училищната риза. Беше навсякъде и едновременно. Сякаш високото му слабо тяло не бе достатъчно голямо, за да го побере, и части от него все изскачаха нанякъде.

Сега и двамата бяха кацнали на сгъваеми столчета зад тезгяха, обгърнали с длани чашите с горещ шоколад, пийваха си и издухваха парата.

За всички останали, които минаваха по улицата, помисли си Ела, изглеждаха точно както винаги — госпожа Морено вътре в новия си лъскав магазин с дъщеря си и онова смешно момче, Били.

Но ако се настроеше, ако се притиснеше към външността на тялото си, оставеше част от себе си да се понесе напред, усетеше със съзнанието си Сигналите — онези сини и червени, а понякога електрически зелени заврънкулки, чуваше какво си повтаря Мама — бясно, отново и отново, безмълвно в главата си.

Това я изнервяше. Затова и не правеше настройването много често.