Софи Никълъс - Роклята

Ела отвърна поглед от прозореца и стисна бояджийската стълба с подновена решимост.

— Не знаех, че можеш да правиш такива неща, мамо.

— И аз не знаех — засмя се Фабия, а от полилея в ръцете й по стените заиграха разноцветни отражения. — Но как беше онзи израз. Странните думи. Не ми казвай. Ще си спомня… Плувай… или потъни?

Дори сега, почти шестнадесет години след пристигането си в Англия, все още се бореше с езика. Изпускаше думи, забравяше правилната им подредба. Гласните сякаш никога не звучаха точно както трябва, изречени от нейните уста. А тук, на север, се чувстваше още по-непохватна. Хората говореха толкова различно.

Понякога я заболяваше глава от непрестанното съсредоточаване, за да вникне в думите им.

Толкова потискащо. Беше образована, интелигентна, но все пак невинаги успяваха да разберат какво казва.

— Трябва ни нов магазин за рокли, нещо различно — беше се усмихнало момичето с розови бузи от плодзеленчука „Брайтуейтс“. На Фабия самата девойка й приличаше на зрял плод, бюстът й сякаш всеки момент щеше да пръсне стегналата го униформа.

— Винтидж, така ли? Харесвам стари неща. Сега са по всички списания, нали? Може да намина да погледна.

Беше пуснала още една праскова в кафявия хартиен плик и беше намигнала на Ела.

Фабия харесваше енергичността и ритъма на думите й, лекотата, с която се движеше тялото й под зелената памучна униформа, когато се протегна да пусне ябълките във везните, провесени от гредата над главата й, и сребърните блюда заподскачаха и се залюляха.

— Шия някои от роклите — допълни Фабия. — И правя дребни корекции. Защото сигурно знаете, че винтидж дрехите много трудно пасват като размер. Имаме и обувки, чанти, шалове, парфюми… — млъкна и се изчерви от рекламата, която толкова свободно се лееше от устата й. — О, извинете. Нямах това предвид… Моля. Елате. Разгледайте… — Опита се да скрие смущението си, като бръкна в найлоновата пазарска чанта, измъкна рекламна листовка и я подпря на един ананас. — Ще направим малко празненство за откриването. Чаша вино, да? И… как ги наричате тук? Ордьоври?

— О, много хубаво! — на бузите на момичето отново се появиха трапчинки. — Ор-таковата. Това са онези хапки, нали? Тогава ще ми дадете ли малко листовки, скъпа? Ще ги оставя на плота.

Когато излезе от магазина, оставила след себе си купчина потрепващи цветни листовки, Фабия усети в тялото й да се завръща известна шипяща пенливост след толкова месеци и години тъга. Сякаш отхвърляше тежко одеяло след дълго боледуване и широко протягаше ръце.

Беше успяла. Беше тук. Беше поставила новото начало. Още малко и можеше напълно да повярва, че всичко ще е наред.

Отметна глава и се разсмя, отворила широко уста, поглъщаща на едри глътки хладния въздух.

— Мамо! Какво правиш? — Ела я гледаше смутено.

— Вдишвам, карина . Вдишвам всичко…

Ела се засмя, притесненото изражение изчезна от очите й, бузите й поруменяха. За миг Фабия си помисли, че и тя ще се включи, ще отметне глава и ще поеме голяма глътка въздух.

Но Ела по-скоро се оглеждаше, хвърляше притеснени погледи наоколо, скрила ръце дълбоко в джобовете на дънките си. Но вдигна очи към Фабия и се усмихна снизходително както към малко дете, което си играе.

И тя го усеща, помисли си Фабия. Поотпуска се. Тук ще е щастлива.

Защото Фабия искаше най-вече Ела да е щастлива.

През първите седмици беше потънала в разопаковане на кашони за магазина и апартамента, търсеше мебели, окачаше пердета, чистеше, боядисваше и подреждаше.

Беше открила, че може да свали с шкурка стария лак от масата и да я боядиса в пастелните тонове на синьо като на патешко яйце или пък в сиво. Можеше да залепи счупените пръчки на някой стол или да направи импровизирана облегалка от парче дърво и плат с цветен десен.

Но й се искаше да може повече, да опише кръг около двете им, да задържи щастието вътре, а всичко лошо — отвън.

През тези първи седмици наблюдаваше внимателно Ела, изпитваше облекчение в дните, когато дъщеря й не гледаше отнесено, когато се усмихваше или се смееше, или дори оставяше книгата, в която се беше заровила, за да помогне с боядисването на стена или изпразването на кашон.

А когато Били се появи в магазина и започна да се мъкне след Ела вечно с онази широка усмивка на лице, на Фабия й стана леко на сърцето. Ела вече щеше да си има приятели. Добри деца като Били. А онази приветлива жена в бакалията дали беше достатъчно възрастна да има дъщеря? Някъде на възрастта на Ела може би?