Софи Никълъс - Роклята

— Не е ли прекрасно усещането как минава през теб като… като… — Беше вдигнал ръка, сякаш да улови думата във въздуха. — Като е-лек-тричество?

You go to my head with a smile that makes my temperature rise, like a summer with a thousand Julys, you intoxicate my soul with your eyes… [3] В главата ми влизаш с усмивка, която температурата ми повишава като лято с хиляди месеци юли, опияняваш душата ми с очите си… -Б. пр. Високите ноти се преплитаха с думите му и се пръсваха пред нея в хиляди зелени, червени и златни частици.

Онази нощ, нощта на раждането на Ела, тя си позволи да си спомни всичко това, да изпита себе си, да погали спомена като опипване на стара рана.

Сестрата се бореше с дръжката на прозореца и накрая го тресна заради силния вятър.

Но бебето Ела лежеше съвършено спокойно, обхождаше всичко с кроткия си, ясен поглед.

— Тя е била тук и преди — каза сестрата и погали бузата на Ела, остави я да стисне юмручето си около пръста й. — Няма да се пусне…

Да, помисли си Фабия, повтаряйки си думите безмълвно, вярно е.

От месеци мислеше само за този момент, питаше се какво ли ще е да преживее всичко това сама. Очакваше да се чувства малка, несигурна, уплашена. Защото Енцо не беше с нея да я погали по косата, да пусне компилация от любимите си джаз парчета или да я разсейва, като се смее на собствените си ужасни шеги.

Ала когато моментът настъпи, тя изобщо не се почувства така.

Сви крака под белите чаршафи и размърда пръсти. Изтощена — да.

Всеки мускул в тялото й болеше и пулсираше. Но когато погледна бебето в прегръдките си, нейното бебе, нейното и на Енцо, нещо в душата й се размекна. Не знаеше точно как да го опише. Освен че това чувство имаше цвят, най-нежното синьо, започваше от стомаха й, стигаше до сърцето й, краищата му полилавяваха и се превръщаше в кадифено розово като листенцата на орхидеите, които растяха в градината на Мадаар-Бозорг.

Сега бебето ритна с краче и издаде слаб мяукащ звук. Очите му търсеха лицето на Фабия. Чудя се как й изглеждам точно в този момент, помисли си Фабия. Огромен лунен лик, размазан, разфокусиран.

— В безопасност си — прошепна тя. — Вече няма нужда да се притесняваме за нищо.

Но знаеше, че просто се опитва да убеди себе си.

Всъщност Ела нито за миг не създаваше проблеми. Когато Фабия се сещаше за онези първи трудни години — нещо, което се стараеше да не прави — се виждаше като малка фигурка с износено палто и протъркани обувки, хванала Ела за ръка, влачеща се от град на град, от живот на живот. Виждаше и как Ела просто беше гледала всичко наоколо с ясните си синьозелени очи, сякаш напълно примирена с това, което можеше да се случи.

Фабия я беше поставяла внимателно в кошчето й насред кухненските подове на толкова жени, докато тя търкаше и лъскаше, подреждаше, остъргваше засъхнала храна от купища чинии, пълнеше и разтоварваше съдомиялни, гладеше и сгъваше дрехи. И през цялото време Ела лежеше тихо, свиваше и отпускаше юмручета, отваряше и затваряше очи и от време на време си мърмореше нещо.

А сега вече бяха в Йорк, последната спирка, както се надяваше Фабия, края на дългото й пътуване. Само преди три седмици гледаше дъщеря си, вече петнайсетгодишна, полудете, полужена с буйна кестенява коса и спокоен поглед, застанала в дворчето, докато мъжете трупаха кашоните и си подвикваха, а едно кученце джавкаше.

Беше видяла как Ела наблюдава с обичайното си спокойно и сериозно изражение, сякаш част от нея беше някъде другаде, някъде далече и напълно недостижима.

Фабия Морено усети, и то не за пръв път, как я пронизва страх за дъщеря й.

Щеше й се момичето да се киска, да пищи и да не я свърта на едно място, да губи търпение, дори да тропа с крак и да се оплаква, да иска неразумни неща точно както беше виждала да правят други девойки.

Някаква част от Ела изглеждаше недосегаема дори за Фабия. Човек никога не беше сигурен какво точно си мисли. И вечно беше забила нос в книгите.

Освен това, разбира се, го имаше и другото, всички знаци, които Фабия знаеше, че трябва да търси у една дъщеря. Сигналите. Дарът, с който се раждаха всички жени в рода й, по един или друг начин.

Да виждаш, да чуваш, да усещаш. Да знаеш кой пристига още преди да е пристигнал. Да усещаш какво си мисли. Ела го притежаваше, тя знаеше. Но се чудеше дали самата Ела вече го беше разбрала.

Сега погледна надолу към темето на дъщеря си, към косата, образувала плътен ореол, пропит със слънчева светлина.

— Нали здраво държиш стълбата, карина? — попита и се приготви да пренесе тежестта си на единия крак, докато се протяга да завие последния винт за полилея на тавана.