Софи Никълъс - Роклята

Изненадващо е, че Мама го оставяше да се криви така с вещите в магазина. Изглежда, изобщо не й пречеше.

— Били е добро момче. Умно момче — казваше. — Вижда всичко, разбира всичко. С него сме в безопасност, карисима .

В безопасност. Ела не знаеше точно какво значи това. От какво точно можеше да се страхуват? Понякога усещаше този неназован страх да трепка между тях като изкуствения воал на шапката на някой от манекените.

Мама каза, че градският живот ще им подхожда повече. По-малко chiacchiere [1] Приказки (ит.) — Б.р. , Ела, хората няма толкова да се месят.

— Градът е по-голямо място, никой не се интересува от работите на другите — каза. — Ще видиш. Ново начало. Толкова по-добре за нас.

Имаше познат, човек, с когото татко беше работил, а той познаваше друг човек. Опразнил се един магазин с апартамент на горния етаж.

Мама извади големия „Атлас на Великобритания“ от чекмеджето и прелисти страниците, лакираният й в алено пръст проследи пътуването, което трябваше да предприемат, от горния край на страницата по жълтия гръбнак на страната до голямото синьо-зелено петно точно тук.

— Йорк — каза тя, забила показалец в червена точица. — Казват, че е много хубаво там.

Три стаи на втория етаж — хол, кухня, спалня. Ще трябва да спим в една стая. И магазинът е на първия етаж, разбира се. Добро място за нас, Ела-исима. Чисто място, без проблеми. Място, където можем да започнем отначало, да продаваме красиви рокли на добри хора. Всичко е много по-добре.

Пристигнаха в началото на новата година. Студен повей на вятъра подхвана крайчеца на палтото на Ела и я забута от стълбичката на влака през перона.

Тя забърза с пътническата чанта, която се удряше в голите й крака. Отпред Мама — като петно от ален цвят, опитно лавираше през тълпата с количката за багаж, натрупана догоре с кашони и куфари.

Вятърът нахлу през портала на гарата, завъртя хартии и цветни листенца от сергията за цветя и ги пръсна по паважа.

Мъж с куфарче докосна шапката си за поздрав и се усмихна.

— Добре дошли в Йоркшир — каза и гласът му прозвуча изненадващо равно и широко, с приглушена нотка на тананикане, както когато си стиснеш носа и се опиташ да пееш.

Ела го гледаше как следи Мама с поглед. Мама носеше червения костюм в стила на 40-те години, с пола по тялото и тясна талия, широк лачен колан, червена шапка с малък черен воал, спускащ се до половината на лицето, и много високи обувки с леопардова шарка.

Не за пръв път на Ела й се искаше Мама да прилича повече на другите майки, с не толкова поддържана фризура, с не толкова червено червило, да носи нормални дрехи, дънки и суитшърти, да не привлича толкова внимание. Кой, мислеше си Ела, като хвърляше погледи наоколо, носи червено с леопардова шарка? Кой още носи шапка и ръкавици?

Но Мама вече беше стигнала входа на гарата, където ги чакаше друг мъж, подпрял се на стената, от крайчеца на устните му бе провиснала цигара. Държеше картон с надраскано на него името на Мама, беше го вдигнал като щит срещу студения вятър.

Огледа Мама от глава до пети, устните му потрепваха в ъгълчетата. Присмива й се, помисли си Ела. Черните букви с правописна грешка „Г-жа Мурено“ трептяха и се тресяха в ръцете му.

— Добър ден — обърна се към него Мама с грижлива прецизност. — Аз съм госпожа Морено.

Произнесе името сухо, натърти на звука „р“ повече от обичайното.

— Много благодаря, че ни посрещнахте.

И протегна ръка в ръкавица.

Мъжът дръпна за последно от цигарата си и я смачка с тока си. Измъкна мобилен телефон от джоба си и изкряска в него:

— Да, приятел. Тия, дето посрещам за Джак. Ще ми трябва ванът.

Ръката на Мама се поколеба във въздуха и се отпусна върху дръжката на чантата й, която бутна по-високо на рамо. Ела видя, че е нервна. Една капчица пот трепкаше над горната й устна и Мама скришом проверяваше дали закопчалката на чантата й е добре затворена.

След половин час ръждив ван спря пред главния вход. Вратите му бяха завързани с канап, бронята — провиснала.

Мама стисна устни, когато мъжът и шофьорът на вана започнаха да мятат кашоните им в автомобила един върху друг. Видя ги как се подсмихват, докато внимателно стъпваше на стъпалото с тясната си пола и високи токчета, перна няколко пъти мръсната черна седалка с ръкавицата си и махна на Ела да се качи до нея.

Ванът с друсане и хъхрене премина по широк мост над бърза и кафява река. През мръсното стъкло Ела мяркаше високи каменни стени, надвиснали облаци, много хора, излезли да пазаруват, пробиващи си път към гарата, навели глави срещу вятъра. Загърна се още по-плътно в тънкото си палто.