Софи Никълъс - Роклята

— Добре, това го разбирам — Ела се опита да прикрие нетърпението си. Нещо в този разговор не беше както трябва. Сякаш Мама тъчеше около двете им пашкул от меки цветове — пастелно синьо, сребристо розово, мазка игликово жълто — докато някъде отдолу се усещаше пулсиране, туптене, нещо по-ярко — червени вибрации, резки от ослепително бяло и черни раздърпани краища.

Представяше си, че чува гласове откъм ъглите на стаята, отекващ смях, повтарящ думите на Мама така, че звучеше почти като подигравка: Абракадабра, абракадабра. Вълшебство, вълшебство, люююбовно вълшебство.

Тя потрепери.

— Но това, което не разбирам, мамо, са странните чувства, които напоследък непрекъснато изпитвам — цветове и усещания, и… едни такива странни вибрации?

— Да, Сигналите — каза Мама. — Така ги наричам. И аз си помислих, че започваш да ги усещаш. Сигурно си чувала да говорят за шесто чувство. Това притежаваме ние — ти, аз, Мадаар-Бозорг, нейната майка преди това и вероятно и нейната преди това… Съзнанието ти, Ела, и тялото ти са мощни инструменти. Винаги трябва да слушаш какво ти казват за света. Винаги ще ти служат добре…

„Защо тогава сега усещам студ? — помисли си Ела. — Защо не вярвам на думите й? Не е като да не искам.“

— Мамо? — гласът й прозвуча тихо, слабо и страхливо.

— Да, тезора ?

— Ами кутията под леглото ти?

Изражението на мама замръзна. Поизправи се на стола си.

— Какво знаеш за това? — каза бързо. — Ела, някои неща са много лични.

Момичето усети как зелените очи на Мама се впиват много дълбоко в нея.

— Да, мамо. Знам. Не ровичках, уверявам те — Ела направи бърз жест. — Честно. Да умра, ако лъжа…

— Не говори така, Ела! Казвала съм ти и преди! — сряза я Мама.

— Тогава не ми разправяй, че вълшебството е само в готвенето, шиенето и… любовта — отвърна момичето, преди да успее да спре потока рукнали от устните му думи. — Защото това не е цялата истина, нали? Видях те да отваряш онази кутия, когато се нанесохме. Видях да вадиш свещи и една голяма стара книга, както и още други странни неща… Вече не съм малка. Иска ми се просто да ми кажеш…

Мама отново въздъхна тежко. Сякаш целият гняв изтичаше от нея. Ела го усети как бавно отплава с дълги, мощни вълни.

— Тезора , трябва да ми се довериш — жената постави ръка върху ръката на момичето. Докосването й беше топло и успокояващо. Ела почувства езиче бледоморава светлина да пълзи по пръстите й чак до лакътя.

— Повярвай ми, Ела-исима. В кутията няма вълшебство. Има само украси. Декори. Като старите ми сценични костюми. Свещи, стар албум, който си направих като малка. Карти — таро, И Чин, Богинята — ще ти ги покажа, ако искаш. Стари торбички с билки, които ми даде Мадаар-Бозорг. Но вече не си играя с такива неща.

Разбираш ли? Те са част от миналото. Част от Стария начин, от Старата родина.

Нямаме нужда от тях. Ти нямаш нужда от тях. Имаш образование, книги, възможности, толкова много начини да накараш света да върви в твоята посока. Можеш да бъдеш каквато си поискаш. Не бива да ставаме различни, Ела, не повече, отколкото вече сме. Това поне го научих — по трудния начин. Затова, карина , трябва да ми вярваш… Не бива да говориш за вълшебства, заклинания и такива неща на никого. Нито на Били, нито на другите в училище, чу ли? Защото те не виждат нещата като нас…

Ела усети студения блясък на пръстените на Мама, когато тя протегна ръка да я погали по бузата и обгърна брадичката й с пръсти.

— Разбираш ли какво ти казвам, Ела? Разбираш ли? Трябва да се впишем тук. Потъни… или плувай…

— Да — прошепна момичето. — Добре, мамо. Добре.

Тази нощ сънят на Ела беше дълбок зад старата завеса, която Мама беше опънала, за да раздели спалнята на две отделни половинки.

Завесата беше в избеляло розово, по което бродеха овчарки и овце от златен брокат.

— Може да броим овцете — беше се засмяла Мама, — когато дойдат лошите сънища.

Ела сънуваше есенна приливна вълна, която се разби в каменните стени на града и нахлу през вратата на магазина. Заля всичко, гладка и кафява като набръчкана коприна. Когато се оттече, след нея останаха плавеи от скъпоценности и пера.

Движението на водата я люлееше и приспиваше. Сърцето й плаваше свободно в гърдите като водна лилия, носеща се над дългата си дръжка.

Повдигна крайчеца на нощницата си и заслиза по тесните стълби към магазина отново и отново, отново и отново, а килимът жвакаше под пръстите й.

Жената с дългата коса също беше слязла от мястото си високо над вратата и стоеше насред магазина усмихната, косата й се лееше по раменете, спускаше се чак до босите й крака и образуваше миниатюрни водовъртежи на дървения под.