Софи Никълъс - Роклята

Сега Фабия си позволи едно хубаво протягане. Чувстваше нещо, което не беше усещала отдавна. Гъделичкане в синьо и зелено, напръскано с наситени точици сребърно и жълто. Вълнение. Нерви. Очакване.

Беше изчислила, че след преместването, разпродажбата на старите стоки и платения предварително наем им остават точно толкова пари, че да преживеят три месеца.

След това може да се вземе заем, както й съобщи ентусиазирано жената в банката, дори някакви средства по програма за жени в бизнеса. Жената се беше усмихнала на Фабия през лакираното бюро и беше разгърнала специалните брошури пред нея.

Но Фабия знаеше, че всичко това — заеми, програми, специални награди — означаваше преговори с хора, хора като онзи Пайк, а тя предпочиташе да не предизвиква Съдбата по този начин. Хората започваха да задават въпроси, да преглеждат сметките ти, да питат това, да искат да знаят онова и никога нямаш представа къде ще свърши всичко. Беше го научила по трудния начин.

Не се страхуваше. Беше се озовавала и в по-лоши ситуации. Поне вече не й се налагаше по цели дни да е наведена над хорските тоалетни.

Чуваше през прозореца как градът се събужда. Фабия си представи търговците, започнали да вдигат металните щори, бусовете от фермите в околността, насочили се към пазара, където щайги с цветя и кашони плодове се разтоварват върху дървени сергии с раирани сенници. Скоро тесните улички в района на пазара ще се изпълнят с хора и някои ще тръгнат по неравния паваж до „Грейп Лейн“. Тя, Фабия, ще е готова. Ще ги посрещне в магазина с усмивка и ще се опита да не ги следи твърде изкъсо, докато вдигат роклите й пред огледалата и се прехласват по красивите шалове и обувки, а после, бавно и внимателно, малко по малко ще разбере какво всъщност искат.

Но засега просто ще си полежи още малко в леглото.

Знаеше, че когато камбаните на катедралата забият за осем часа, Грейси от съседното кафене ще измие двора с жълт маркуч, ще разпъне избелял от слънцето навес и ще извади масите и столовете навън с раздразнително трополене.

— Няма да го върша още дълго — беше казала тя, когато Фабия отиде да се представи. — Ужасен ишиас. А непрекъснато стоя и тичам по хората. Това е за младите. Ти заповядай, занимавай се, скъпа. Мен ме убива.

Фабия съчувстваше на старите хора в тази страна, на тези, чиито семейства бягаха от отговорностите си. В Иран не беше така.

Сети се за Мадаар-Бозорг, седнала на стола си на балкончето. Надяваше се братовчед й да не забрави тази седмица да я заведе на басейна да поплува през часовете, отворени само за жени.

Някой ден, помисли си Фабия, когато нещата се променят, ще се върна. Ще направя басейн в старата селска къща, където Мадаар да плува, когато си иска, и нов вътрешен двор, където да отглежда билките и цветята си.

Стените на къщата ще са ослепително бели, ще извикам някой да изцикли и лакира старото дюшеме, да ремонтира покрива и прозорците и да направи истинска баня. Никой в семейството ми не може да си позволи такова нещо. Но аз мога, ако работя достатъчно усилено.

Подобни мисли намаляваха чувството й за вина, но под тях умът й продължаваше да работи.

Чудеше се дали някога изобщо ще види отново селото и Мадаар-Бозорг. Чудеше се дали някога ще седне в дворчето, опряла гръб о затоплената от слънцето стена, ще усеща грубия камък през роклята си, ще гледа шарките на сенките по стария напукан цимент или ще чертае спирали в праха с върха на пръста си.

Мислеше за летата, които бяха прекарвали там, в планините, в селото, където беше родена баба й, и тогава в съзнанието й започна да се избистря спомен, нещо, за което отдавна не се беше сещала. Сякаш гледаше през дълъг телескоп към миналото. Една от онези утрини от блещукащо синьо, които ги има единствено в планините.

Беше осем, може би деветгодишна, стоеше на терасата, която минаваше по цялата дължина на къщата. Беше рано, много рано, преди другите да се събудят.

Беше по тънка бяла памучна нощница, избродирана с бели розички. Камъните на терасата вече бяха горещи под босите й крака. Кичури коса, влажни от топлината, залепваха по тила й, а между лопатките й се стичаше струйка влага. Усети как въздухът се раздвижва край нея, когато пристъпи внимателно от терасата на спечената пръст, и се огледа през рамо към спуснатите кепенци на къщата, защото знаеше, че не бива да го прави, не бива да слиза без сандали. Можеше да има скорпиони, дори змии.

Погледът й беше привлечен от нар, кръгъл, едър и червен, сгушен между заострените листа на най-близкото дърво. В градината имаше толкова много дървета — портокали и лимони, както и нарове — но Фабия обожаваше именно наровете, а този беше най-големият и най-червеният, който беше виждала.