Софи Никълъс - Роклята

— Елегантно — каза госпожа Косингтън със стиснати устни. — Мисля, че тази дума търсите, скъпа. Когато някой ден достигнете моята възраст — а тя, между другото, е направо древна — ще разберете, че тялото ви не се побира там, където преди се е побирало. Или, като става дума, не излиза оттам, откъдето преди е излизало…

Тя се извъртя пред огледалото, за да погледне гърба си, и въздъхна през рамо.

— Да, скъпа, извършихте чудо. Отново ми върнахте фигурата. Истинско, истинско чудо — и учителката си позволи да се поусмихне.

— Мога да направя тези дребни корекции — каза Мама и извади карфица от ъгълчето на устата си. — Ще преправим ето този шев… и роклята ще е готова в петък. После в събота вечер… — тя плесна с ръце. — Та-да!

— За това не знам — отвърна госпожа Косингтън, — но ще изглеждам много по-добре, отколкото съм си представяла, на някое от събиранията. Почти се бях отказала от целия спектакъл…

Тогава за пръв път погледна към Ела, която се навърташе на прага.

— Добро утро, Ела. Как си?

— Добре, благодаря, госпожо — Ела едва смееше да диша. Имаше чувството, че учителката всеки миг ще поиска от нея да каже — хайде, бързичко — колко е населението на Канада или точната обиколка на Земята, нещо, което беше сигурна, че не може да си спомни, защото не беше слушала.

Вместо това госпожа Косингтън й се усмихна широко, а чертите на лицето й се смекчиха по начин, който момичето не беше виждало досега.

— Ела, току-що открих, че майка ти има огромен талант — изрече учителката и изчезна в пробната, като дръпна рязко завесата след себе си.

Ела се изчерви при мисълта за госпожа Косингтън в техния магазин само по бельо. Не би разказала на Били за това. Той щеше да се спука да се смее, като си представи белите ръце на госпожата, подобно недопечени козунаци, и големия й сутиен, който проскърцваше, когато тя се навеждаше над чина ти, за да види какви си ги свършил.

Затова се зае да сгъва и разгъва копринен шал с десен на дребни пуделчета.

Госпожа Косингтън се появи отново, закопчаваше дебелото си сако от туид с цвета на тиня.

— И така, скъпа? — каза с очакване.

Мама махна с ръка и издаде онзи цъкащ звук.

— Моля ви, ще се оправим в петък, когато дойдете да я вземете. Когато видите, че всичко е наред — и показа листче, на което дискретно беше драснала окончателната сума. — Така добре ли е?

— Много добре, скъпа — отвърна госпожа Косингтън, а очите й вече обхождаха плота, пирамидата сапуни, подредени като бонбони, клончето изкуствен цвят, от който Мама беше провесила обеци, блещукащи като дъждовни капки.

— О — пое си въздух тя. — Мисля, че ще взема и тези — подхвана с любопитен пръст чифт обеци от зелено гравирано стъкло. — Днес съм като момиченце в сладкарски магазин, скъпа. Накарахте ме да се чувствам… отново млада…

Мама откачи обеците и доближи едната до лявото ухо на госпожа Косингтън, отдръпна се да я огледа като художник, преди да скицира.

— Да, определено е вашият цвят — каза и вдигна малко огледало, за да се наслади клиентката на блещукането. — Ке белла!

Ела затаи дъх. Когато Мама произнасяше присъдата си по този начин — Ке белла! Ке фигура! — й се струваше, че за миг всичко в магазина застива.

Кадифените бюстове по масите сякаш се привеждаха по-близо, стойките за шапки кимваха с пера, а роклите, провесени от тавана, потрепваха леко с копринените си криле. Почти чуваше редиците обувки да тракват с токчета, саката на закачалките да се смушкват с лакът, вечерните тоалети да надуват поли и лек шепот да преминава по редицата във вихрушка от коприна и сатен: ке-белла-ке-белла-ке-белла-ке-сеи…

Госпожа Косингтън не забелязваше това, а ровеше за портмонето си в обемистата си черна чанта, докато Мама поставяше обеците в една от най-красивите кутийки, които обикновено пазеше за полускъпоценни камъни, опакова я в шумоляща розова хартия и завърза изкусна панделка.

— Може ли? — предложи Мама и отвори едно от шишенцата на плота, а госпожа Косингтън протегна тържествено опакото на белите си китки. Ароматът на сандалово дърво, канела и роза изпълни помещението.

— Когато живеех в Париж — усмихна се Мама, — казваха, че всяка жена има нужда от почерк, от парфюм, който остава във въздуха, след като тя излезе от стаята. Едва доловим, разбира се, за да не може никой дори да каже, че е била там… — тя се приведе съзаклятнически. — Тайното ни оръжие. — Пак се усмихна. — А това, мисля, е вашето, госпожо Косингтън. „О д’еспри“. Прави се от шейсет години по много тайна рецепта лично от главата на прочутия род Кашарел. На мен ми казва: Тази жена знае нещо. Тя е свободен дух. Не принадлежи на никого. Поносете го малко. Вижте дали ви допада.