Софи Никълъс - Роклята

Ела гледаше как госпожа Косингтън поднесе китката си към носа си и вдъхна дълбоко. Очите й, тези очи с големи, прихлупени клепачи, които обхождаха цялата класна стая и съзираха отдалече как някой се прозява или си драска нещо, сега се попритвориха, а накрая и се затвориха напълно. Ръката й се вдигна към гърдите, които се повдигнаха и спуснаха с въздишка като знак, че тя вдъхва нещо на ръба на спомена. След дълъг миг отново отвори очи и каза:

— Благодаря, скъпа. Благодаря.

От мястото си на прага Ела виждаше, че обутите в чорапогащник крака и облечените в сако ръце на госпожа Косингтън се носят хайде-бързичко-сега по „Грейп Лейн“, но главата й, разголеното й сърце са някъде съвсем другаде.

Това беше вълшебството на Мама, разбира се, големият талант, който госпожа Косингтън тъкмо бе открила. Фабия Морено разпознаваше формата и аромата на личния копнеж на хората. Знаеше как да тълкува мечтите им.

— Казва, че си много добра ученичка — говореше в този момент Мама. Постави ръка на сърцето си по онзи драматичен начин, който за Ела обикновено беше особено дразнещ.

— Така ли? — попита момичето в опит да не изглежда твърде изненадано.

— Да. Днес, Ела, много се гордея с теб. — После Мама повдигна вежда. — Каза, че обичаш да си измисляш разни истории повече, отколкото обичаш географията. Точно като баща си…

Една от любимите приказки на Ела, която Мама никога не разказваше пред други хора, приказка, която Ела слушаше още от съвсем малка. Знаеше я наизуст. Но все пак понякога след вечеря, когато чиниите бяха измити и Мама сядаше на дивана с подвити под себе си крака, Ела казваше:

— Мама, разкажи ми пак приказката за тюленовата кожа, за кожата на шелки.

Тогава Мама накланяше глава, сякаш се вслушваше в нещо, а Ела знаеше, че тя пътува обратно в себе си, към Старата родина, чува как вълните нахлуват и се оттеглят от думите на Мадаар-Бозорг, докато разплита приказката на всички приказки.

После започваше:

— Имало едно време в земята на дългите горещи лета и кратките студени зими, където царевицата расте висока и златна, където портокалите светят като фенери в дърветата, а хлябът е най-сладкият и най-вкусният, който си опитвала, там живеел тъжен и самотен човек.

Този човек бил не просто малко тъжен и не просто малко самотен. Самотата в него била дълбока като кладенец, а когато се опитвал да се засмее, от устата му не излизал и звук, само ехото на тъмнината в него. Хората казвали, че му се било случило нещо ужасно, само че никой не знаел точно какво.

Някои опитали да налучкат, разбира се, типично за хората, но човекът се държал настрана в къщичката си в края на селото, загърнал се в самотата си като с дебело черно палто.

Както повечето мъже в селото, и той бил рибар. Излизал в морето всяка сутрин точно когато слънцето се показвало над хоризонта, и се прибирал всяка вечер точно по залез с тъжно лице и натежало сърце. Гледал как другите завързват лодките си, а жените, любимите и децата им стояли на пристанищната стена, усмихвали се и ги викали по име, приветствали завръщането им. И така всеки ден тъгата му ставала по-мрачна и по-всеобхватна.

Скоро започнал да лови риба само нощем, за да не чувства пропастта между своя живот и живота на другите мъже, която му изглеждала широка и бездънна като самото море.

Една нощ, когато излязъл на риболов при пълнолуние, заобиколил опасните скали пред пристанището и пред очите му се разкрила невероятна гледка.

Отначало решил, че си въобразява, че това е блуждаещ огън, илюзия, която морските пръски и пропитата с лунна светлина мъгла са създали, за да се подиграят над самотното му сърце.

Отпуснал се на греблата, оставил лодката да доплава по-близо, още по-близо, докато се озовал опасно близо до цепнатина в скалите. Там се скрил и загледал. А гледката била наслада за уморените му очи.

На скалите имало три жени, голата им кожа била бяла като мляко на лунната светлина. Косите им били разпуснати по раменете и блещукали под звездите: едната — червенокоса, другата — чернокоса, третата — златокоса.

Като гледал как жените, вдигнали ръце към нощното небе, се полюшвали, танцували и пеели, мъжът усетил сърцето му да затраква в гърдите като ръждясал мотор. Доловил как чернотата в него започнала да се топи.

Женските гласове и смях достигали до него над водата, но най-ясно чувал гласа на червенокосата. Тя била най-младата и според него най-красивата от трите, гласът й отеквал над водата, достигал го, потъвал в него и изпълвал мрака със светлина.