Софи Никълъс - Роклята

Момичето се предаде, изтощено, а Мама извади яйце от джоба си и разтърка цялото й тяло. Това беше любимата й техника. Ела знаеше, че след това яйцето ще се постави в камерата на хладилника до формата за лед и замръзналата бутилка водка.

— За да отнеме температурата — винаги казваше Мама.

Най-накрая, положила хладна и лека ръка на челото на дъщеря си, обяви:

— Трябва ни лекар. Отивам до съседите, ще питам Грейси на кого да се обадя.

Ела кимна, топлината се надигаше от стомаха й и помиташе тялото й в червена вълна.

Когато доктор Картър пристигна, изобщо не изглеждаше така, както тя си представяше лекарите. Като начало, изглеждаше много млад. Мама дръпна завесата, а той приклекна до леглото съвсем не по докторски. Отблизо лицето му беше гладко избръснато, с решителна брадичка и бляскави като на Били очи.

— Така, млада госпожице — каза той. — Какво сме сътворили?

— Може ли, сеньорита? — попита, преди да постави слушалката под нощницата й, сякаш я канеше на един валс в спалнята. Никак не по докторски.

— Ангина — отсече. — Антибиотици. Боя се, че са необходими при този вид възпаление.

През мъглата на болката Ела видя как Мама приглажда роклята на ханша си, чу как предлага на доктора чаша кафе. Затвори очи.

Когато пак ги отвори, светещите стрелки на будилника с Бети Буп, една от най-дразнещите находки на Мама от И Бей, сочеха половин час след полунощ. Чу стъпки по стълбите — Мама си тананикаше нейната песничка тихо, под носа си. Пак затвори очи и усети на челото си хладна кърпа.

Малко след това чу звънтенето на чаши в кухненската мивка, после боси крака през коридора и шумоленето, докато Мама се събличаше в тъмното и се мушна в леглото си от другата страна на завесата.

— Мама… — опита се да прошепне, но устата й не издаде никакъв звук и Ела се понесе сред рой пера.

Интересно, мислеше си Ела, как тялото ти може да прави едно — да маже препечена филийка с масло или да слуша как госпожа Косингтън обяснява, че земното ядро е от разтопена магма, а умът ти да е на съвършено друго място.

В такъв момент пристигаха Сигналите, влитаха в главата й като ято гневни птици, всички с червени клюнове и зелени крила, различни от всички други, които беше виждала — поне с обикновените си очи.

Какво имаше предвид с това, с обикновените си очи? Не знаеше точно. Просто нямаше представа откъде идват тези образи, нито как са влезли в съзнанието й. Сякаш се притискаше към външната страна на тялото си и усещаше как въздухът по кожата й започва да променя цвета и текстурата си.

Забеляза, че винаги се случва, преди нещо да се обърка или когато някой е ядосан или разстроен, или пък просто когато седеше сред голяма група хора — например на събрания.

Беше питала Мама за това само преди няколко дни — за странните вихрени цветове, за усещанията.

— Точно така — беше отвърнала майка й съвсем прозаично. — Сигналите. Няма от какво да се боиш, Ела-исима. Понякога са много полезни.

Но Ела искаше да зададе още толкова много въпроси. Дали ще започнат да се появяват все по-често? И как се оказваше способна понякога да се настрои към мислите на хората? Това редно ли беше?

Но Мама напоследък беше все заета с някоя от клиентките си или с доктор Картър.

Беше забелязала, че Сигналите се появяват в частност около новата й приятелка, Катрина Къшуърт. Защото, ти да видиш, ето я и Голямата Новина. Ела най-сетне си намери нова приятелка — точно така, момиче!

Катрина Къшуърт беше русокоса, с едно синьо и едно кафяво око. И именно тя казваше „ти да видиш“. Разправяше на всички, че с Ела са Неразделни. Тази дума използва пред майка си, госпожа Джийн Къшуърт, Много Важна Персона в този град.

Високомерна дърта крава, каза Били, заедно с надутата си дъщеря.

Когато Били ги беше приближил на площадката днес, Катрина въздъхна шумно и каза:

— Този Били си мисли, че те притежава като пликче с топчета за игра или книга от библиотеката. Виж го как се лигави по теб, какъв малоумник!

Беше казала и още нещо:

— Не може да те пъхне в джоба си като спечелено жетонче, нали се сещаш. А и всички казват, че с него има само Неприятности.

Когато Катрина произнесеше нещо, то сякаш винаги започваше с Главна Буква.

Катрина Къшуърт живееше край Хълма, в една от най-големите къщи в града. Излизаш от разкривените редици улички в центъра, минаваш покрай килнати магазинчета и кафенета, покрай ниски дребни сгради с колони, които Ела добре познаваше, после през моста Лендъл Бридж и нагоре, много нагоре, покрай гарата към хиподрума. Там, където небето се разтваряше, къщите се променяха в редици от просторни къщи в стил „крал Джордж“, долепени една до друга, с големи прозорци и лъскави черни парапети или елегантни вили с щукатури, отпред с каменни стъпала. А къщата на Катрина беше една от най-големите и най-пищните.